Гърненцето

Лелеее, толкова положителни емоции не са ми се струпвали накуп от сума време! Ама хич не се оплаквам, ей!
Снощи отидохме да видим чисто новата кръчма „Не е мираж“ зад Руски паметник. Кръчмето работи от 3 дена, обаче беше пълно. И то все с хубав народ. Пък има и сцена, на която Андро свиреше хубави неща… Едно от които, песничката за малкия принц, някак си отключи изведнъж едни спомени… За Ахтопол и Китен през 1994 и 95-та… За кръчмите на Валдес и на Асен. За летата, когато не можеш да си тръгнеш от морето колкото и да се опитваш.
Оказа се, че с Лъки и Мариан сме джиткали и били по едно и също време, на едни и същи култови места, а сме се срещнали години по-късно, едва наскоро. Страхотно чувство! Обичам случайните открития, като това
Е, малко се стреснах, когато се сетих, че това е било преди 10 г Но всичко е наред щото когато това се случваше ние бяхме там. Сега се случват други неща, и ние не сме същите (за щастие), но просто за пореден път се убедих колко е ценно да изживяваш всеки момент възможно най-пълноценно, защото нищо не е вечно и не се повтаря, не можеш да наваксаш, не можеш да отлагаш постоянно за друг път. Е, вече приемам спокойно идеята, че не мога да имам всичко, да видя всичко, да бъда навсякъде, да не изпускам… Но се кефя максимално на това, което успея да закача

Без категория

Вижте я всички – Дария – най-добрата новина от последните часове на старата година и идеално начало на новата!

Тазгодишните празници бяха от най-готините ми досега! Дано годината продължи поне толкова добре колкото изпратихме старата. Вярвам че ще е така! На всички желая здраве, любов и усмивки!

И да пишете с положителни удивителни като мен в този постинг!

Ако трябваше да пиша съчинение „как изкарах ваканцията“ щеше да бъде нещо такова (в почти телеграфен стил):
„2 часа онлайн за 10 дена. Мирна и щастлива Коледа. Ядене, пиене, спане, смях, гости – няколко дена. Сняг. Витоша. Мускулна треска. Еуфоричен купон за порсещането на 2005 и Дария (стари приятели и старо уиски, в нова къща, с нова котка). Изморителен, но приятен Васильовден. „Шифърът на Леонардо“ за един ден – вчера. Живи здрави до година, до година, до амина!“

Без категория

Ей са ш HIT THE ROAD!

Дени беше права: по Коледа стават чудеса! Минах и градското, макар и на кантар. ДАИ-джията каза, че не съм се представила много добре, но инструктора се застъпил за мен и за това ме пуска. Важното, че вече книжката е на една-две седмици разстояние – остана само бюрокрацията. Та ето „как мина“.
Не е като да бях перфектна – определено. Тръгнах първа от нашата група. Колата беше стояла час и нещо изгасена, докато ни дойде редът. Това става към 12-30 днес. А пък аз си вися там от 8-30. Бях доста поизмръзнала, пръстите на краката ми ги нямаше почти. И както и да е – качва се изпитващия при нас. Аз съм първа. Тръгваме от познат район – там където си караме уроците принципно. Тръгнах плавно, надясно, втора, трета, надясно, престрояване за наляво (като по учебник) и на първа позиция на светофара. Ей тук се издънъх за сефте. Светна ми зелено – тръгвам, завивам по чудесна треактория, обаче виждам червен светофар пред мен. И от престаравене от кво ли реших, че може би е за мен – и тръгвам да спирам. Оня вика „газ, тва не е за нас“. Аз – „аа, ок, вярно бе“… и си продължавам – малко се спекох, ама не се панирах. После ме заби пак по някви малки гадни улички – първия легнал полицай го видях почти в последния момент, ама реагирах. След тва обаче на малките кръстовища дето трябва да се оглеждам внимателно колата ми изгасна. И така 3 пъти! Аз се препотих и си викам – край, ойде коня у реката… Но си продължавам почти невъзмутимо на външен вид. Въртя ме още няколко минути като в един момент пак надясно завивам, пешеходна пътека, а един „доброжелателен“ пешеходиц чичка ми дава път да мина. Аз обаче се запъвам като магаре на мост, спирам и му казвам той да минава. И доволна, че поне това правило съм спазила си продължавам кротко… Явно това изравни везните все пак в моя полза… След още един завой – „отбийте вдясно“. Спираме. „Излезте от колата всички“. Останаха изпитващия и инструктора. Аз отвън направо като трепетлика се разтреперах. Както обикновено се случва, след като мине напрегнатия момент. Извикаха ме после и ми казаха – минаваш госпо’ице, ама на магия.
Колко щеше да ме е яд, ако заради тия неща ме бяха върнали!… Ама явно „стискането на палци“ свърши работа – благодаря ви! Ще има подобаваща почерпка!

Без категория

Хубав дей, разкошен дей…

Не ме питайте как успях да стана в 6 сутринта, за да отида на кОрмуване в 7. Вече мога да се похваля, че по време на обучението ми за шофер съм карала в почти всякакви условия – жегата и снегът ми остават, но според прогнозата имам голям шанс да ме завали точно на изпита. Невероятно, но факт – толкова рано можех да фокусирам и да реагирам – сама се учудих от себе си Това е убийствено рано ставане за мен. Обикновено ако виждам града по това време, то е или защото тамън се прибирам или ако заминавам някъде и ме чака влак, автобус, самолет. Но и в двата случая предстои доспиване. А сега – напротив.

Видях как града се събуди и зажужа. А след като приключих урока реших да се поразходя пеша до офиса, въпреки хапещия студ. Вървях си и си зяпах. Разминах се с хора, които иначе няма да засека, ако се движа по обичайния си график, или пък няма да забележа, защото и аз ще спя като тях. Хората изглеждат съвсем различно толкова рано сутрин. Всичко изглежда съвсем различно. Напомня ми на пролетта – когато всичко започва и всичко предстои.

Изведнъж почти в края на маршута, някъде около НАТФИЗ видях една малка забутана баничарничка и моментално хлътнах вътре към топлото. Нямаше по-точна закуска за днес от една баничка с айряна – 50 стотинки на промоция . Вкусът й беше съвсем както трябва. Изядох си я в компанията на един опърпан чичко и на една леля със синя коса. И се сетих как в блаженните години когато рокендрола беше млад на морето чакахме да отворят баничарницата, хапвахме и тогава си лягахме.

А сега, отивам за кафе…

Без категория

Тържествено обявявам вчерашния „50 години рокендрол“ за „Най-великия концерт на 2004-та“ в личната ми класация!

Взехме си билети малко ей така – заради идеята. Но още с първата забивка на Васко Кръпката (който звучи страхотно на такава сцена) стана ясно, че това няма да просто концерт. Само за минути отнякъде влетя една еуфория, която завладя цялата публика – изправи ни косите, изтръпнаха ни петите, устите зейнаха, ръцете запляскаха, краката затропаха. След 3 часа равносметката беше – пресипнали гърла, подути ръце, блеснали очи, сгрени души и няколко сълзи. А колко е сладка първата бира след това …!

Получи се невероятно! Публиката беше страхотна, наистина. Нямаше носталгия, а надежда. Пееше се нонстоп дори когато песента не беше на живо, а на видеостената. По този начин на бившата тоталитарна сцена където била трибуната на партийните шефове по време на пленумите, сега излязоха Милена, Митко Воев и Нова Генерация, ФСБ и Гошо Минчев. Все едно бяхме на голям купон. Щурците и Тангра са вечнозелени като че ли – не се дават и Старите Муцуни. Толкова пауър и хъс малцина могат да извадят. А Контрол и Ахат направо ни влудиха.

Сетих се, че преди време, когато се мотках в радиото покрай предаването „Музикална кутия“, (ако си го спомняте, на Емо Братанов – Хр. Ботев, Дарик, Хоризонт) правих една анкета сред музикантите „Срещу какво се бунтува рокът сега, след като системата се промени?“ Честно казано, не си спомням отговорите точно… Но известно време като че ли наистина нямаше ясен „противник“ и затова рокът, който си е бунтарска музика, някак си започна да изнемогва. Сега обаче знам, че докато има хора, които да стърчат срещу бурята, ще има и музика, която да ги подкрепя.

Рокът дали наистина е в минало време вече? Незнам. Но знам, че както накрая каза Буги Барабата – ние имаме нужда от рока и рока има нужда от нас. Forever. Защото съдбата ни е ясна – малко стадо черни овци, които ден след ден устояват.

Без категория

Малко бърз update какво се случи и не се случи тия дни откакто не съм писала тук.
Отзад напред в телеграфен стил.

- днес е 8ми дек. – някои празнуват и аз ще видя част от тях след малко в една любима долнопробна кръчмица. На тези които няма да видя, но празнуват – честито.
- днес е 8ми дек. – Преди години се събирахме на Нотариата на Попа с китарки, свещички и писахме We love you John. Аз все още love you John макар и да не го пиша на Стената. Ще си пусна малко музичка нощес.
-днес е 8ми дек. – Цветарката най-накрая блогна
- никулден – един шаран живя три дена в нашта вана и после се оказа много вкусен. добре че не му дадохме име, иначе нямаше да мога да го опитам. Сестра ми и така не го опита.
- ОССЕ – три почивни дни накуп – едно импулсивно пътуване към Габрово, което се превърна в уникално размазващо преживяване. Искам пак.
- съботата (4ти) – сутринта пак имаше страхотна дъга над София, но не я снимах щото я гледах от едно такси, което отиваше към гробищата. Такъв е живота. И е хубаво когато знаеш, някак си отвътре че всичко е наред.

Айде тръгвам за кръчмичката, щото Вили дава зор… пък там ни чакат и напредват с чашките.

Без категория

Ей, ама много сте хубави бре – блус мамчета! И хубаво сте се нарисували
Малко ми е странно, че няма да сме заедно на Нова Година (освен ако не си остана и аз в София), но пък с нетърпение чакам да посрещнем подобаващо новите попълнения в компанията. Ще ги поливаме редовно, за да растат хубави като цветята. И ще ги разхождаме по света и у нас, за да станат читави хора. Ако пък Джендема направят следващия концерт пак след една година чак, на бас кой ще бъде на първа линия пред сцената а? Много се радвам за вас и ви обичам – ама вие си знаете де… Просто нещо се разчувствах … нали идва Коледа и т.н.

Без категория

Не мога до повярвам, че ми се налага да кажа „розите, които пристигат в офиса всяка седмица, не само не ме радват, ами дори ме сдухват“. Не искам цветя, не искам бонбони, не искам картички, не искам писма. „Среща“ има 18 стиха – за всеки стих по роза, картичка + доставка = сума пари усилия и време, хвърлени на вятъра, защото няма да свършат никаква работа, освен да ме разстроят и ядосат. Дали времето бързаше или някой закъснял няма никакво значение. Стига. Имам вече това, което искам и този, който искам.

Без категория

Днес се сблъсках с офисния комформизъм. Имаме традиция като някой колега има ЧРД да събираме по 5 лв. за подарък. И това е прекрасно. Днес обаче аз пасувах. И хем ми е гузно, хем ме е яд, хем незнам дали постъпих правилно. Просто този път петте лева ми се видяха много. Защото – заплатата е още далече, а шофьорските курсове ми изпапват паричките със превишена скорост. Защото – нямах желание да правя подарък точно на тази колежка в точно този момент. Защото – вече сме 20 души и не всички ме кефят. Знам че е невъзпитано, но подарък с натиск и насила, има ли стойност? Колежката, която черпи днес е от 2 седмици с нас. Както и още 2-3 души. Но аз знам за нея само името й и това, че някак си не бих имала желание да пия кафе с нея. Съвсем културно й пожелах всичко най-хубаво и й честитих празника. И това ми е достатъчно. Стана ми тъпо, че като че ли се „отцепих от колектива“, ама още по-тъпо ми се струва да правиш подаръци по задължение. Особено когато не си успял да направиш желания подарък на близък приятел, защото не са ти стигнали парите и времето. И без тва преструвките в живота ни са прекалено много. Днес за мен са с една по-малко. Но защо ми е тежко?

Без категория

Какво ли не се случва на тоя свят… Разказаха ми например следната случка.
Младеж и девойка на първа среща. Пият винце, ядат ябълки, слушат музика, говорят си. Тя забелязва лаптопа му и любопитства да го разгледа. Пускат го. Той се ядосва, че е бавничко компютърчето и пита „Ще ми изтърпиш ли да разглобя тва нещо да видя дали мога да му сменя процесора?“. Тя няма нищо против – ще си пие винце и ще си слуша музичка, миг спокойствие. Седи той с кръстосани крака върху леглото и върти отверка, разпарчетосвайки лаптопа на съставни части. Едни такива методични и точни движения… С ореол като месаря от рекламата с „О, Пепи!“. Имало нещо силно сексуално в хакера с отверка. Древен архетип в съвременна технологична вариация.

Без категория