Гърненцето

Ден за опразване на бюрото и форматиране на диска. Малко ми е нереално. Все едно излизам в отпуска. Навиците са страшно нещо. Денят е граничен - последен за мен и за фотографката, празничен за лайфстайлъра, който дойде точно преди една година. Всички черпят. Ще ми липсват половината колеги. Но ще намерим начин да поддържаме връзка, сигурна съм.
А сутринта попаднах на една статия, която е точно по въпроса защо сменям работата. Малко е дългичка (от 3 части), но си струва четенето. Особено полезна е за шефчета.

Кефят ме ел.таблата, които са поставили на спирките на градския транспорт. От скоро има и на мойта спирка. Върши ми работа.

По какво ще познаете, че е 15 септември? В полусън тръгнах за бачкане и докато стигна спирката учудено лавирах между прекалено многото деца и тийнейджъри по тротоара. В един момент забелязах, че повечето са по-наконтени от обикновено, и освен чадърите носят и букети. Започна да ми просветва като включих, че колите (не всички) карат със запалени фарове. И накрая необичайно голямото задръстване беше последното парченце от пъзела. Децата тръгват на училище. Милите.

На пейката в градинката на Седмочислениците, където си гризях обедната царевица, беше оставен ключ. В десния край, на най-задната летвичка - лъснат метален ключ. Определено не изглеждаше случайно забравен. Даже си имаше метална халкичка от ключодържател. Ако имах време щях да повися на съседната пейка, за да видя кой ще дойде да го вземе. Очевидно щеше да е някой, който знае коя врата се отваря с него. Дали историята с ключа е любовна, криминална, съвсем необичайна или неочаквано тривиална? Надявам се този, за когото е предназначен, да си го вземе преди блясъка му да привлече човката на гаргата, която отмъкна цяла препечена филия изпод уплашените погледи на гълъбите и врабците.

В момента съм в Радисън Сас в София, на пресконференция на която ни показват безжичния БЕЗПЛАТЕН Интернет, който покрива целия хотел включително и Фланеганс. Т.е. ще пием бира и ще блогваме.

Разбих се от кеф, природа и ходене. 4 дни бяхме в Рила, сред облаците и камънаците.
Толкова е хубаво да си на високо - над 2000 м. Колкото по-малко хора, толкова повече чистота - и материална и мисловна и емоционална. Тази красота за щастие е труднодостъпна и точно заради това все още е запазена. Защото трябва да си доста мотивиран да станеш в 5 сутринта в събота, да стигнеш с раздрънкан миризлив рейс до Боровец, да си нахлузиш ръкавици и шапка въпреки че е още лято, и след това да бъхтиш 10 часа в мъглата следвайки кардиограмата на релефа. Нагоре изплезваш език, а надолу ти се подгъват коленете. След петия час раницата става 5 пъти по-тежка, стъпалата започват да ти се набиват и да болят (наистина ще си купя нови хубави обувки!). Когато стигнеш обаче хвърляш всичко, събуваш се и едвам се довличаш в “столовата” да пиеш ракия с приятели. Понякога има и акордеон. Понякога дори някой свири на него, друг пее, а трети танцува. Аз нямах сили. Но атмосферта ме сгря, макар че нямаше печка.
Като слязохме обратно в циривиризацията преживях цивилизационен шок. На високото обърканите, смръщени и нацупени хора не виреят. Долу е гмеж, която си чудиш как си търпял толкова дълго. И въпреки че едвам ходиш, косата ти е сплъстена на монолитен възел, лицето ти е изсушено от вятъра и слънцето и си ял предимно боб, сандвичи и боровинки, моментално ти се приисква пак да избягаш - там горе, където всичко е истинско.
Снимките (безразборно изсипани) са тук.

Няма по-подходящи бонбони да почерпиш на прощаване с колеги от Merci. И те са миксирани като чувствата и емоциите ни в момента - хем малко тъжно, хем се радваш, хем те е страх, хем нямаш търпение. С две думи - от 1 окт. съм на нова работа. Време беше.

хм, странно чувство е да си тръгваш не по принуда.