Защо ще гласувам за ДЕОС

Не обичам да говоря, още повече на маса и с приятели за политика. Но половината ми приятели още не са чували, че ДЕОС съществува и че поне в София (а също Хасково и Перник) този път има за кого да се гласува на местните изори. А голяма част от другата половина всъщност правят ДЕОС.

Първите може така и да не чуят, защото най-вероятно няма ТВ клипове, концерти с кебапчета и реклами върху автобуси. Няма как една startup партия, родена от протестите срещу Орешарски и Пеевски, да извади милионите на ГЕРБ за предизборна на кампания. Парите за кампанията се набират изцяло от дарения, като отчетите и списъкът с дарителите са публични и лесно достъпни за всеки. Прозрачността е основното, заради което вярвам на ДЕОС повече от на всяка друга БГ партия.

Всъщност харесвам Фандъкова. Струва ми се, че прави най-доброто, което може. И с това се изчерпват всичките ми причини да гласувам за ГЕРБ. Както преди 4 и преди 2 години и сега това не е достатъчно. Не съм достатъчно зелена за зелените, а реформаторите са ми твърде консервативни.

За щастие тази година изборът ми за кого да гласувам в София е лесен – Виктор Лилов и ДЕОС – номер 35. Ето моите причини – рационални и емоционални.

Рационално. Елементите от програмата СофияЗаХората, които ме печелят, за по-лесно – в цитати от самата програма.

1. Община в услуга на гражданите, а не граждани в услуга на общината. „В политиката длъжностните лица са мениджъри с ограничен във времето мандат и те трябва да третират гражданите, като работодатели, а не като ненужна досада.“

2. Електронна община, отворен код, отворени данни, електронни плащания, интелигентно управление. „CIO на София. За превръщането на София във водещ интелигентен град ще предложим създаването на позиция Chief Information Officer (Директор информационно обслужване) с ранг на заместник-кмет.“

3. Образованието. Бюджет за сапун и тоалетна хартия в училищата. Контрол върху храните и върху системата за прием в детските градини. Подкрепа за алтернативните образователни форми „… като съдействаме финансово на кооперативните и други алтернативни форми на детски градини, които да имат право на помощ след регистрация като такива, и внасяне в общината на гаранционна сума, която да се възстановява след първата година успешно функциониране.“

4. Градски транспорт. „Ще обърнем особено внимание на транспортната свързаност на северните квартали на София, които са изключени от почти всички градоустройствени решения. Квартал „Левски“ например е от другата страна на летището, но жителите му нямат пряк достъп с градски транспорт до него, а трябва да минават през центъра на града.“

5. Витоша, контролът върху концесионерите, проверка на концесионните договори. „Ще направим проверка дали и доколко те гарантират обществения интерес, запазването на природните дадености и достъпа на гражданите“. „Няма да мълчим и няма да търпим произволното спиране на лифтове от страна на концесионера“.

6. Културата и градската среда – „да“ на старите красиви сгради, като „Къщата с ягодите“ и „не“ на запуснатите/недовършени постройки като „Феята“.

7. Въздух, годен за дишане. Повече електро- и хибридни, по-малко стари автомобили. „Отворен пазар и съревнование на решения при подмяната на отоплението – дали ТЕЦ, газоснабдяване, термопомпа, пропан-бутан, локални мрежи с котли на пиролиза или просто добавяне на електрофилтър на комина – нека победи най-ефективният вариант като цена и качество.“

8.Повече бизнес инкубатори и социално предприемачество„. „Работни места вместо ограничения.“

9. София – човечен град.

Това са достатъчно много и конкретни причини „за“. За първи път гласувам толкова съзнателно и убедено. Това ми стига, за да се вдигна на 25 октомври до кварталното училище и да пусна една бюлетина. Всъщност две – защото има и референдум за електронното гласуване. Там също съм „ЗА“.

Емоционално

Учителката на дъщеря ми – Мис Дора – ми припомни, че „Обичам е глагол – т.е. действие“. Мисля си, че да си гражданин също е действие. Да четеш и да мислиш. Да говориш. Да се включиш в подписка. Да отидеш на протест. Да направиш дарение за кауза, за която ти пука. Да се разходиш до училището, за да гласуваш.

Много мои приятели не гласуват, защото им е далече. Ами – прибери се този път и гласувай „ЗА“ на референдума за електронното гласуване, за да можеш следващия път да гласуваш откъдето си искаш.

В последните месеци на предишното си работно място видях как в залата за срещи в офиса се роди ДЕОС и какви свестни хора го направиха. А всички кандидати от листата на ДЕОС и кандидат-кметът Виктор Лилов поздравявам за куража да преодолеят себе си и да нагазят в калта, за да внесат лъч човещина и интелигентност в управлението. Аз не съм толкова смела – но поне мога да ги подкрепя като гласувам.

„Приятелите на моите приятели са и мои приятели“ – това още има смисъл, нали?

Гласувайте в неделя. Важно е.

… розавата шапка загубих още не следващия ден след снимката, но надеждата за по-добрия ни живот тук, в България, в София, още не съм …

3 „неща“ за женствеността

Човек и добре да си живее, един ден го канят в блог-щафета ;) Браво на Силвина, че даде старта и темата „3 неща, които ме карат да се чувствам женствена“. А тъй като с Ками се познаваме отлично, подозирам, че съвсем нарочно ме покани да се включа, за да всея малко смут в темата. И вероятно така ще се получи. Та, да започваме.

Първо и най-важно, нещата, които ме карат да се чувствам женствена не са и не могат да бъдат само 3. Аз се чувствам женствена винаги, навсякъде, без неща, сама със себе си. Опирам се на женствеността в луната, водата, новия живот, земята, усещането за свързаност, емпатията. Не изпитвам нужда да доказвам на никого, още по-малко на себе си, че съм женствена. За мъжът до мен съм секси. За децата ми съм най-красивата и най-добрата майка.

Когато искам да изглеждам женствена, заради другите, тогава идва ред на трите неща – прическа, рокля, мааалко червило.

Честна дума, в типична женска компания, особено с персонажи като в „Сексът и градът“ не се чувствам изобщо добре. Не харесвам чик-лит. Предпочитам фантастика. Не обичам да обсъждам другите. Предпочитам да споделям собствените си преживявания и опит – ако ме попитат. Не обичам моминските партита (нито ергенските). Вместо модно кафене, предпочитам разходка в парка. Вместо чанти и бижута, предпочитам пътешествие или концерт/театър/изложба. Единствен път съм обувала високи токчета – на абитурентския бал. И се прибрах щастливо боса по жълтите павета.

Накрая, но не по-важност – мъжете около мен ми помагат да се чувствам женствена, дори когато забравям, че съм. Близките, приятелите и колегите (особено Пешо от ABC Design и сега цялата банда в Openintegra) – заобиколена съм от истински рицари и кавалери. Дано и моят син остане такъв, когато порасне.

За да открие истинската сила на женствеността, според мен една жена просто трябва да се обърне към себе си и да мине на кратка диета (1 месец) без лайфстайл медии, без шопинг, без огледало. Всяка не-фитнес практика ще помогне – йога, тай-дзи, танци и други изкуства. А семинари като този, който предстои с Оана Стоянович, може би ще свършат работа за начален тласък.

Ками, чакам да си дойдеш, че си ми обещала да идем на шопинг заедно! :)

Любопитно ми е, какво имат да кажат по темата Събина, Ан Фам, Биляна.

Цветя от края на 80-те – не бяхте напразно!

tsvetya-ot-kraya-na-80-te.(final)Дори не дочаках да се прибера, за да разтворя тухлата “Цветя от края на 80-те” – зачетох я още в метрото, веднага след като се разделих с Емо Братанов, от когото имах честта да я получа. А сега, след като я изчетох, трябва веднага да напиша това, което ще пиша за нея, защото тази книга е преживяване, което не искам да свършва.

Ще я подарявам за Коледа, за рождени дни и имени дни на всички приятели, с които заедно споделяхме тази музика. Ще я подарявам на по-младите, за да почувстват вкусът на времето от падането на Стената. Но най-много ще се радвам, ако тя стигне до тези, които изпитват носталгия по соца – за да си припомнят, ако са забравили и за да научат, ако не знаят.

Живяхме си доста добре
Подбрани в общата яма
Всички събрани –
Тигри, зайци, кокошки, коне –
Различни породи, жени и мъже.
По малко живяхме
По малко крадяхме
По малко спестявахме
По малко купувахме

Не, не, не умирахме от щастие

/Контрол, “Не умирахме от щастие”, целият текст/

Пред-премиера Варна (радио Вн; ANDARI photographу) 12
Емил Братанов
и Румен Янев разказват за най-яркото време на българската рок музика – от втората половина на 80-те на 20 век. Вътре са всички групи от Второто поколение в българския рок, всички стилове, цяла България и най-важното – текстовете на всички песни, които изразяваха и формулираха нашите мисли и носеха бунтът ни.
И ако някой е забравил мелодиите: докато четете пуснете си плейлиста на Александър Кръстев. А ако изобщо не знаете нищо за музиката и поезията от онова време – започнете от страниците за Нова генерация и Димитър Воев.
BNR 1991 (студио, Д.Генчев, А.Митов, Дони, Тони Чембъра; sn.St.Grebenarov)

Имам късмета да си спомням, макар и смътно, концерта в Летния театър през 1987 г. в София – бях на 10, баща ми ме заведе. Помня енергията и вълнението на публиката. Все още търся точно това във всички концерти, но все по-рядко го откривам. После естествено дойде Ритъм и в нашата пощенска кутия. А 7 г. по-късно, слушах по радиото лайва на 200-та Музикална Кутия и ми се прииска и аз да съм там. Е, трябваше да изкарам първи курс във ФЖМК, за да се докопам до стаж при Емо и да видя един от последните истински фестивали – този в Приморско – като част от backend екипа на Кутията :)

MuzKut - Darik 1993 (апаратна-Жоро Георгиев, Бойчева, мис Гори Бел)

Хванах последния влак, но пътуването беше велико. С антологията „Цветя от края на 80-те“ поне отчасти наваксах, това което бях пропуснала. После, след като Кутията слезе от ефира на БНР, заменена от Петър Волгин, се насочих професионално към другата си страст – Интернет и новите технологии. Но това е друга история.

Като казах ФЖМК, не знам, но се надявам конспектът в момента да включва и РИТЪМ? Всъщност тази книга, епохално творение на двамата доайени на музикалната журналистика у нас, може да служи и като учебник по писане. Освен това е забележителна и рядко срещана връзката между авторите и редактора-издател (Доротея Монова и „Парадокс“), която се прехвърля видимо в самите страници на книгата.

Единственото, което ме натъжава в цялата история, не е носталгията по изминалото славно време, „когато рокендролът беше млад“. А разочарованието и обезсърчението, което изглежда изпитват тримата създатели. Същото, което изпитва предполагам цялото им поколение – за пропиляното време, изхабените надежди и несбъднатата свобода. Затова искам да им кажа – не бяхте напразно, благодаря ви!

Докато има поне един рок-поет с китара в България, аз няма да тръгна за Канада.

И сериозно се надявам скоро същия екип да направи книга за Георги Минчев, както сами загатват в текста на „Цветята…“ ;) Защото вярвам, че историите трябва да бъдат разказани от самите участници в тях – а по-надеждни и увлекателни свидетели на българската рок история от господата Братанов и Янев, просто няма. Наздраве! :)
Yan-Brat 2013 (sn.Joanna Vassileva)

Снимките не са мои, а предоставени от Емо Братанов, затова не са под Криейтив Комонс.

10г. Гърненцето – ЧРД блогче, добре че оцеля!

В тъмното взех неговата фланелка и на светлото видяхме, че тя е от LUG-bg конференция в Стара Загора от 2004-та. Той разказа какъв купон било тогава, и как забил оперна певица. И даже имало снимка как цял ден спи на задната седалка на едно кабрио. И тръгнахме да търсим тази снимка – в блоговете от онова време, когато бяха малко и успявахме да се четем взаимно. Не я намерихме ;) Но думите, описващи това приключение са се запазили и онези блогове още ги има. Добре че тогава нямаше FB и Twitter – историите щяха да бъдат загубени, отдавна избутани от огромния feed споделени фрагменти от живота ни.

Ето защо са важни блоговете. Защото в тях все още можем да сме по-истински (не говоря изобщо за служебните, комерсиалните или такива направени, за да станеш „Блогър“ и да те канят на събития). Защото в тях не е нужно да сме „маскирани с щастие“ постоянно, както е във Facebook или да сме хиперактуални и остроумни както в Twitter. Защото, ако поискаме можем дори да изключим коментарите, когато не сме ок всеки да се изкаже.

Онази нощ намерих и първия си блог – от октомври 2014 – старото Гърненце. На Валяка стария блог също още го има някъде там в нета – чак не можах да повярвам, че е писал толкова дълги изречения ;) Това кратко пътуване във времето ми подейства изключително зареждащо – очаквайте последствията скоро и с голям WOW ефект!

А сега докато пишех точно този текст осъзнах, защо толкова дълго бях оставила Гърненцето празно. Защото в някакъв момент не можех да бъда истинска онлайн. Сега отново мога. Когато поискам. Защото не ми пука за like-овете. И мога дори да изключа коментарите. Защото това е моят живот, моят блог. Respect за всички, които продължиха да пишат през цялото време.

От Open към Human

За 12-те години, през които идвам на OpenFest, токущо отминалият беше най-мащабният, най-зрелият, вече почти професионален. Затова може би е последният за мен. Но само „може би“ :)
Следва много текст, затова ако ви мързи – просто вижте накрая.

OpenFest отдавна не е кръжок по интереси и сбирка на фенове – а събиране на хора, които с уменията и работата си променят всичко: приятелите и съседите си, бизнеса, обществото, държавата, света. Променят и себе си, макар и да не го признават лесно. Вдъхновяващо е да ги видиш, да ги срещнеш.

Страшно много хора и в двата дни. Толкова интересна програма, че понякога трябваше да се клонираш, за да присъстваш едновременно на две лекции. Добре че ще има записи. И не бяха само лекции: уъркошопи, игри, интерактивност на всички нива. Перфектна организация, осъществена от изцяло безвъзмездните усилия на малък железен екип (Яна и Васил – respect), подкрепен от голяяяма група вдъхновени доброволци. И много спонсори и партньори – толкова много лога, за първи път виждах на OpenFest. Евала, сериозно. Прекрасно е да съм част, макар и много малка, от това чудо.

В началото отразявах OpenFest в ролята си на ИТ журналист. Още от първия път се зарабих от енергията и хъса на шепата хора, които го организираха. Стори ми се, че те като че ли виждаха нещо много повече от работа в отворения код. Те виждаха нова култура, в която знанието е споделено свободно. Идеята беше по-голяма от това просто да са щастливи програмисти. Идеята беше, че той може да помогне на нормалните хора да бъдат щастливи. В началото дори само като потребители на евентуално по-добър софтуер или хардуер, а после – като творци, предприемачи, родители, граждани. Може би затова към open-общността се присламчихме няколко журналисти, артисти и други обикновени хора. Когато бях в медийния екип преди много години, задачата ни беше да докараме не само компютърджиите (те, така или иначе щяха да дойдат), но и колкото може повече други хора. Защото проблемите, които OpenFest адресираше, са общи – свободата на словото, privacy, опитите на институциите да регулират и озаптят Интернет, и т.н.

Проблемите си останаха същите, и дори станаха още по-видими.

Затова съм изключително щастлива, че тази година на OpenFest бяха Cryptoparty Berlin, фондациите Отворени медии и Общество.бг, Антони Райжеков и Васил Тучков. Дано да си ги чули повече хора. Когато се появят записите, и аз ще пусна линкче ;)

Тъй като за мен лично OpenFest винаги е било най-вдъхновяващото българско събитие (заедно с форумите на Горичка, но те се появиха по-късно), исках да върна жеста с готовност да споделя моята гледна точка на маркетинг човек (това правих последните 9 г. в които не блогвах) и запълня дупките, които виждам по темата в тези среди. Струваше ми се, че може би различният поглед ще е вдъхновяващ поне за някои. Е, не се получи особено ;) Не знам дали заради мястото, форматът (light conference) и опитът ни с него, конкуренцията с другите части на програмата, или просто липсата на достатъчно интерес към темата. Благодаря на Дени, Силвина и Иван , че се жертваха и повисяха в зала Пловдив с мен ;-* Както и на останалите 10-тина човека, с които успяхме все пак да обменим истории и стана приятно.

Така или иначе, ето слайдовете, които нямах възможност да покажа. Ако дори на 1 човек му се стори интересно, значи е имало смисъл ;) А останалото – друг път.

А OpenFest винаги ще има – всички хора, които бяха там и прекрасните доброволци са гаранция за това. Ще го има, защото смисълът от него става все по-голям. И все повече human, не просто open. Браво и благодаря!