В тъмното взех неговата фланелка и на светлото видяхме, че тя е от LUG-bg конференция в Стара Загора от 2004-та. Той разказа какъв купон било тогава, и как забил оперна певица. И даже имало снимка как цял ден спи на задната седалка на едно кабрио. И тръгнахме да търсим тази снимка – в блоговете от онова време, когато бяха малко и успявахме да се четем взаимно. Не я намерихме ;) Но думите, описващи това приключение са се запазили и онези блогове още ги има. Добре че тогава нямаше FB и Twitter – историите щяха да бъдат загубени, отдавна избутани от огромния feed споделени фрагменти от живота ни.
Ето защо са важни блоговете. Защото в тях все още можем да сме по-истински (не говоря изобщо за служебните, комерсиалните или такива направени, за да станеш „Блогър“ и да те канят на събития). Защото в тях не е нужно да сме „маскирани с щастие“ постоянно, както е във Facebook или да сме хиперактуални и остроумни както в Twitter. Защото, ако поискаме можем дори да изключим коментарите, когато не сме ок всеки да се изкаже.
Онази нощ намерих и първия си блог – от октомври 2014 – старото Гърненце. На Валяка стария блог също още го има някъде там в нета – чак не можах да повярвам, че е писал толкова дълги изречения ;) Това кратко пътуване във времето ми подейства изключително зареждащо – очаквайте последствията скоро и с голям WOW ефект!
А сега докато пишех точно този текст осъзнах, защо толкова дълго бях оставила Гърненцето празно. Защото в някакъв момент не можех да бъда истинска онлайн. Сега отново мога. Когато поискам. Защото не ми пука за like-овете. И мога дори да изключа коментарите. Защото това е моят живот, моят блог. Respect за всички, които продължиха да пишат през цялото време.