Има едно място

Има едно място в относителния център на София, в неугледна пресечка на Раковска. През деня не се забелязва. По тъмно – трудно. Само ако го търсите, ще го намерите по оранжевите точки на огънчетата на двама-трима пушачи, одимяващи бетонното дворче. Те ще отвърнат ведро на поздрава ви с „Хайде, време е вече, влизайте“.

Вътре е прекалено светло и бяло за бар. И хладничко. Обаче е пълно с хора. Добре че днес поне имате резервация и една масичка очаква вашата компания.

Тук обикновено няма храна – само напитки и музика. Този път е специално – с кетъринг, защото е навечерието на Нова Година. Събрали са се да я посрещнат заедно собственицте на бара и техните приятели. Хапвате каквото хапвате (вегетаранците са малко прецакани и ще го карат на сирена, картофи и салати). Наздраве!

А! Няма телевизор. Как ще разберем, кога е дошла Новата Година? Дори обичайният заподозрян не носи лаптопа си. Според телефона има още около час до полунощ.

Раз – картината се променя. Празни столове до 2 от масите. Съдружниците в бара се суетят между кабели, китари и сет барабани. „Жоро, нагласи лампите, че да се почувстваме малко като на сцена“. Два – светлината и тъмнината се разделят и заемат полагащите им се части от помещението. Три – дрън, тряс, глас, рокендрол! Delta Roosters свирят за вас, скъпи съотечетвеници!

Скоро масите с кетъринга изчеват в небитието на „само за служители“, а на тяхно място се мятат ръце, крака и коси. Не е нужен много алкохол, за да преодолеете притеснението и да напуснете защитената зона зад масата си. Тук сте сред приятели, макар и да не се познавате официално. Няма претенци, няма очаквания, няма „друг път“. Тук и сега има само истина, любов и музика.

Сцената си почива за момент. Време е да приготвим шампанското. Тържествеността изисква реч. „Тони Серкеджиев президент, президент!“ Няма да я помните после, но ви харесва и ръкопляскате. Откривате, че „За много години!“ звучи актуално и също толкова добре на фона на All You Need Is Love, колкото и на химна.

Няма място за дунавско хоро, но за рокендрол и туист е идеално. Вече всички столове са празни и съвсем не е студено. Тануцуват всички. Симпатичната двойка суинг танцьори добронамерено се радват на смешните подскачания, ръкомахания и кракомятания на останалите. С майка си танцува токущо навършилата 11 г. Даря, която казва, че лесно си намира тоновете, когато пее. Като младеж танцува и 72-годишният Вачо Бъндаръка – живата легенда на българския рок, Малкия Бънадарк, co-founder на първата голяма българска рок група Бъндараците.

Когато вече и групата и публиката не могат повече, идва време за пауза. Половината хора си тръгват – малките деца към къщи, възрастните към следващото парти. Даря заспива на два стола в ъгъла зад масата.

И тогава на улицата паркира джип. Слизат двама мъже и две жени. „Сигурен ли си, че работи толкова късно?“, пита единият. „Естествено, това е блус бар.“ ухилено отвръща другият. Нахълтват вътре. Единият – веднага на сцената. Сваля от стената металната слайд китара и започва с плътен и мек глас Give Me Strenght на Ерик Клептън. Наелектризиращо – все едно мравки полазват цялото ти тяло и главата. Още малко и косата ти ще се изправи. Това е Павел Варчев – който по-късно ще каже, че за първи път пипа такава китара в живота си. Пешето, Радо и барабанистът Любо зарязват питиета си и се присъединяват към него на сцената.

Започва джемът – самородната перла в короната на тази Новогодишна вечер. Само истински музиканти могат да направят такъв джем сешън – без set list, без репетиции, а да звучат като за студио. С чиста радост и удоволствие от самата музика. От песен на песен, от акорд на акорд – улавящи и сътворяващи момента.

И аз бях там, пих и се веселих! :)

Мястото е Delta Blues Bar.

На 14-ти януари там ще са Джендема.

ЧНГ и за много години!

Просто един momentum

Онзи ден бях на концерт. Това, само по себе си, е важно събитие за мен, тъй като в последните години културно-нощния ми живот е ограничен предимно до четене на приказки за лека нощ. Обаче този път, като че ли се получи по-специално и за останалите в Студио 5.

Подуене Блус Бенд свириха прекрасно, както винаги. А нюорлеанският акордеон на Матю рисуваше нови картини и в старите парчета. Всички се кефихме, но кротичко - както подобава на вече попораснали момчета и момичета, които пият уиски, вино или мохито вместо бира.

И тогава, макар и да не беше много сигурен, Васко Кръпката изпя "Комунизмът си отива". А хората станаха да танцуват. Дори сервитьорите припяваха. В този момент настъпи промяната. Блеснали погледни, съзаклятнически усмивки, някаква споделена сила, една особена твърдост. Всяка дума от песента сякаш премахваше по една година разочарование и обезсърчение. С всеки куплет ставаше все по-лесно да пееш, докато надеждата си пробиваше път отново към повърхността и освобождаваше гърлата и душите. Дори моят приятел Белчо Дончев, чийто 70-ти ЧРД празнувахме там, окрилено размаха ръце и крака в истински рокендрол танц.

Не беше носталгия - защото няма нищо "минало" в думите:

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава
.

Но беше един от тези специални моменти - със сила, устрем и в които, поне за малко, доброто побеждава.

Истинската дарба на поетите не е реденето на рими, а умението да облекат в думи силните моменти и стремежите на хората. Васко Кръпката е един от тези хора, които уловиха нашия устрем към свободата преди 25 години и го изпяха. Тогава нямаше TEDxMladostWomen, конферентните зали бяха на открито, с безплатен достъп за хиляди хора. Днес, успешно приспани от чалгата и битовзмите, отчуждени един от друг и фиксирани в сметката за парното, дори вече не говорим за Нея - за Свободата. Кръпката обаче продължава да го прави. Новите му песни са все така непримирими, а концертите на Подуене Блус Бенд са едни от малкото останали празници на свободния дух. Имам късмет да съм фен, защото блусът е от малкото стилове, в които музикантите стават все по-силни с годините и хубавите неща тепърва предстоят.

Устремът към свободата днес не е толкова видим, но за щастие го има. Може би е под друга форма.

Може би групи от стърчащи срещу бурята хора са се обединили и работят усилено за сбъдването на различни по-малки частички от свободата - като например:

  • да избираш по коя образователна програма да се учи детето ти - дали да стане мислещ човек или поредното силиконово винтче,
  • да преподаваш на учениците си по друг начин,
  • да имаш избор да почиваш на незалят с бетон плаж,
  • да можеш да живееш спокойно с човека, когото обичаш - независимо от националността, цвета, или пола му,
  • да има поне една свободна и неутрална информационна среда - Интернет,
  • да имаш свободата да правиш нормален, чист бизнес.
  • Ето защо на 6 юни ще взема шалте и спален чувал и ще приспиваме децата на поляната в Южния Парк, под звуците на 15-ия фест "Цвете за Гошо". Вижте колко е готино: Цвете за Гошо 2013/фотограф Ники Спиров.

    Елате и вие - тук ще се танцува ;)

    Цветя от края на 80-те – не бяхте напразно!

    tsvetya-ot-kraya-na-80-te.(final)Дори не дочаках да се прибера, за да разтворя тухлата “Цветя от края на 80-те” – зачетох я още в метрото, веднага след като се разделих с Емо Братанов, от когото имах честта да я получа. А сега, след като я изчетох, трябва веднага да напиша това, което ще пиша за нея, защото тази книга е преживяване, което не искам да свършва.

    Ще я подарявам за Коледа, за рождени дни и имени дни на всички приятели, с които заедно споделяхме тази музика. Ще я подарявам на по-младите, за да почувстват вкусът на времето от падането на Стената. Но най-много ще се радвам, ако тя стигне до тези, които изпитват носталгия по соца – за да си припомнят, ако са забравили и за да научат, ако не знаят.

    Живяхме си доста добре
    Подбрани в общата яма
    Всички събрани –
    Тигри, зайци, кокошки, коне –
    Различни породи, жени и мъже.
    По малко живяхме
    По малко крадяхме
    По малко спестявахме
    По малко купувахме

    Не, не, не умирахме от щастие

    /Контрол, “Не умирахме от щастие”, целият текст/

    Пред-премиера Варна (радио Вн; ANDARI photographу) 12
    Емил Братанов
    и Румен Янев разказват за най-яркото време на българската рок музика – от втората половина на 80-те на 20 век. Вътре са всички групи от Второто поколение в българския рок, всички стилове, цяла България и най-важното – текстовете на всички песни, които изразяваха и формулираха нашите мисли и носеха бунтът ни.
    И ако някой е забравил мелодиите: докато четете пуснете си плейлиста на Александър Кръстев. А ако изобщо не знаете нищо за музиката и поезията от онова време – започнете от страниците за Нова генерация и Димитър Воев.
    BNR 1991 (студио, Д.Генчев, А.Митов, Дони, Тони Чембъра; sn.St.Grebenarov)

    Имам късмета да си спомням, макар и смътно, концерта в Летния театър през 1987 г. в София – бях на 10, баща ми ме заведе. Помня енергията и вълнението на публиката. Все още търся точно това във всички концерти, но все по-рядко го откривам. После естествено дойде Ритъм и в нашата пощенска кутия. А 7 г. по-късно, слушах по радиото лайва на 200-та Музикална Кутия и ми се прииска и аз да съм там. Е, трябваше да изкарам първи курс във ФЖМК, за да се докопам до стаж при Емо и да видя един от последните истински фестивали – този в Приморско – като част от backend екипа на Кутията :)

    MuzKut - Darik 1993 (апаратна-Жоро Георгиев, Бойчева, мис Гори Бел)

    Хванах последния влак, но пътуването беше велико. С антологията „Цветя от края на 80-те“ поне отчасти наваксах, това което бях пропуснала. После, след като Кутията слезе от ефира на БНР, заменена от Петър Волгин, се насочих професионално към другата си страст – Интернет и новите технологии. Но това е друга история.

    Като казах ФЖМК, не знам, но се надявам конспектът в момента да включва и РИТЪМ? Всъщност тази книга, епохално творение на двамата доайени на музикалната журналистика у нас, може да служи и като учебник по писане. Освен това е забележителна и рядко срещана връзката между авторите и редактора-издател (Доротея Монова и „Парадокс“), която се прехвърля видимо в самите страници на книгата.

    Единственото, което ме натъжава в цялата история, не е носталгията по изминалото славно време, „когато рокендролът беше млад“. А разочарованието и обезсърчението, което изглежда изпитват тримата създатели. Същото, което изпитва предполагам цялото им поколение – за пропиляното време, изхабените надежди и несбъднатата свобода. Затова искам да им кажа – не бяхте напразно, благодаря ви!

    Докато има поне един рок-поет с китара в България, аз няма да тръгна за Канада.

    И сериозно се надявам скоро същия екип да направи книга за Георги Минчев, както сами загатват в текста на „Цветята…“ ;) Защото вярвам, че историите трябва да бъдат разказани от самите участници в тях – а по-надеждни и увлекателни свидетели на българската рок история от господата Братанов и Янев, просто няма. Наздраве! :)
    Yan-Brat 2013 (sn.Joanna Vassileva)

    Снимките не са мои, а предоставени от Емо Братанов, затова не са под Криейтив Комонс.