На високо

Разбих се от кеф, природа и ходене. 4 дни бяхме в Рила, сред облаците и камънаците.
Толкова е хубаво да си на високо – над 2000 м. Колкото по-малко хора, толкова повече чистота – и материална и мисловна и емоционална. Тази красота за щастие е труднодостъпна и точно заради това все още е запазена. Защото трябва да си доста мотивиран да станеш в 5 сутринта в събота, да стигнеш с раздрънкан миризлив рейс до Боровец, да си нахлузиш ръкавици и шапка въпреки че е още лято, и след това да бъхтиш 10 часа в мъглата следвайки кардиограмата на релефа. Нагоре изплезваш език, а надолу ти се подгъват коленете. След петия час раницата става 5 пъти по-тежка, стъпалата започват да ти се набиват и да болят (наистина ще си купя нови хубави обувки!). Когато стигнеш обаче хвърляш всичко, събуваш се и едвам се довличаш в „столовата“ да пиеш ракия с приятели. Понякога има и акордеон. Понякога дори някой свири на него, друг пее, а трети танцува. Аз нямах сили. Но атмосферта ме сгря, макар че нямаше печка.
Като слязохме обратно в циривиризацията преживях цивилизационен шок. На високото обърканите, смръщени и нацупени хора не виреят. Долу е гмеж, която си чудиш как си търпял толкова дълго. И въпреки че едвам ходиш, косата ти е сплъстена на монолитен възел, лицето ти е изсушено от вятъра и слънцето и си ял предимно боб, сандвичи и боровинки, моментално ти се приисква пак да избягаш – там горе, където всичко е истинско.
Снимките (безразборно изсипани) са тук.