Автор: Gorry

Те бяха първи с Интернет сайт преди много години, а сега първи от българските традиционни медии пуснаха блог, който ще бъде списван от читателите им.

Видях го! Изгрева на 1 юли, за който си мечтая от седми клас. Просто сега му дойде времето, за да бъде най-истинско.
Малко е странно да се нафиркаш още в 8 сутринта. Цял ден си мислех, че съм слънчасала, а то главоболието си е било чист махмурлук. Малко сън обаче върши чудеса и затова приключих със злоупотребите. Някои обаче хич не спряха цели 2 дни.
Гепиха ни плажните кремчета и лекичко поизгоряхме, но пък си личи сме били на морето. Двете основни сюжетни нишки, които определяха битието ни тези 72 часа бяха романтика от една страна и психария с елементи на комедия от друга. Не се пресичаха особено, защото героите бяха различни.
Пристигнахме на развиделяване след дъжда. Пътят през бадемите беше яко разкалян. Избутахме колата до някъде и я зарязахме на средата. После като слънцето изпече земята си я прибрахме без проблем. Отново ни заваля чак в неделя сутринта към 4. Някои блажено си спяхме, а други се видели във ситуация ала Стивън Кинг – 5 мокри души в двуместна палатка. Две луди мацки, един изтрещял собственик на куче и двама нормални човека, които си го отнесоха незаслужено. На сутринта в тази сюреална палатка имаше 4 чувала и едно подгизнало куче. Всеки с късмета си ;-).
Двете момичета, които намерихме на плажа, Мушкатото и Б. ни вкараха в собствения си невротичен филм. Цяла нощ се караха и се обясняваха за един загубен фенер, мъже и други кретении. М. пък се събуди на предната седалка на някаква кола, на някакъв път, далече от всички хора, абсолютно сам на света. И проблемът му беше, че, за щастие на собственика на колата, не можа да си намери огънче да си запали цигарата. Заради цигарите ми е длъжник – изгори ми любимият ми индийски чаршаф подарък.
Добре, че нямаме снимки. Има малко видео, но точно за най-екшън моментите батерията беше свършила.
Незабравимо. ;)

Единственото, за което съжалявам, е че не успяхме да се обадим по телефона на съботните сватбари, а пък за неделните – заради пороите се прибрахме доста след полунощ… и изтървахме и тях също. ;(

Да не повярва човек! Страшно готино е! Сони ни качиха на един хеликоптер МИ-8 и ходихме над Лаго ди Панчарево, язовир Искър, обиколихме Черни Връх и се метнахме по диагонал на София. За 40 мин, ама беше страхотно! Снимахме доста – чакаме си снимките.
А сега отлитам към къщи да си изровя котлончето, щото довечера отиваме на морето да посрещаме изгрева на Меракли. Отново е юли!

Баба Вяра на село чакаше резултатите от изборите, за да реши как да кръсти двете си прасенца. Беше затруднена от това, че всички политици са еднакво нагли и лакоми, и от това, че всъщност прасенцата са женски, та „сергейка“ или „станишка“ не се връзва много. Защото интелигентната и удивителна баба не повярвала на обещанията „300 лв пенсия, 500 лв основна заплата“, с които ги зарибявали в предизборните срещи „нашите“. И не отишла да гласува.
Аз обаче отидох рано рано преди да заминем към селото с вишните, малините и чистия въздух. И не съжалявам. На пръв поглед там, в притихналото от следобедната жега селце като че ли политиката няма значение. Обаче не е така. Хората се вълнуваха. И продължават. Тази сутрин в парка две баби седнали на пейка обсъждаха какво бил казал Сергейчо и какво Иванчо на пресконференциите след изборите. Навсякъде около мен всички са разтревожени или пък доволни от влизането на Атака. Изобщо – много страсти, много нещо. Били сме апатични – глупости.
Иначе се убедих, че да ходиш на село може да бъде много хубаво. Като малка не съм имала тази възможност. Или пък тогава ми е било скучно. Незнам. За един ден там обаче се размазах – преядох с градински съкровища, жегясах, наспах се, направих кафе в джазве (изкипях го естестевено), пръсках краставиците и пипера с нещо (як фитнес за ръцете – помпата на пръскачката се държи с лявата ръка… представи си). Е, не успях да свикна с мишките, жабите и всички останали животинки дето си щъкат. С комарите хич. Обаче им устоях и си струваше. ;)

… или по-точно по пътя към стадион „Локомотив“. Изобщо нямахме никаква представа къде е тоя стадион, но тълпите фенове ни заведоха където трябваше. Макар че друг път наистина ще си държа на идеята да не бързаме, а да си влезем спокойно след подгряващите. То така стана и сега всъщност, но заради ужасно бавната опашка за бира. Туборг изобщо не си бяха сметнали добре кранчетата. Концерт на стадион си е нещо велико. А този на Блек Сабат с Ози беше невероятно преживяване!!! Направо полудяхме. Как скача този човек, откъде я вади тази енергия… Музиката и изпълненията – сбъднат сън. Хората – адски много. По-голяма публика не съм виждала отдавна… Внушително. И пак в цялата тази навалица се сблъсках с толкова много познати и стари приятели, че изобщо не усетих времето докато чакахме групата да излезе най-после на сцената. Беше прекрасно. Краката ми още са изтръпнали от скачането. Добре, че се измъкнахме после с коли, щото като видях как празните таксита подминават народа без да спрат… Стадионът обаче е много добър за такива концерти – дано се случват по-често. А сега чакам 21 юли, Каварна… ;)

Все се чудя като срещна хора, които казват, че им е скучно. Скучно на работата, скучно вкъщи, скучно в България. Аз толкова искам да ми остане време да ми стане скучно поне за 2 часа ;) А пък трима тинейджъри от кърджалийско взели, че гепили такси и пътешестват из страната вече 5 дни, а полицията ги търси Ех, сега остава да продадат историята си на някой да направи филм – сигурно ще е адски интересно и забавно. Единственото, което ме притеснява в техния случай е, че нямат книжки… и дано всичко завърши без да строшат собствените си глави или на някои други невинни по пътя.
Иначе напоследък се занимавах все с разни подобрения – терасата вече си има много готин дървен сенник и супер готино да си виси там човек. На хубавото сгъваемо рибарско кресло, с чаша сок от моркови, филийка черен хляб със сьомга и поглъщащо четиво. А от оня ден вече и Интернет си имам там – безжичен, естествено. Дори мога да си чатя от леглото… но, не искам ;)
А лятото вече дойде – по всички стандарти. И дойде време за море. С нетърпение чакам края на следващата седмица, за да видя пустия юлски изгрев над хоризонта. На двете групи дето ще свадбуват по това време в София, смятам да им пусна вълничките по телефона като поздрав. Голямата отпуска се очертава края на юли началото на август. Дано все пак успеем да се съберем достатъчно мощна и весела агитка, че много сложно стана вече – някои работа, други хлапета. Но всичко се нарежда както си трябва и без много зор ;-) А довечера – БЛЕК САБАТ! Ехааа!!!

… да пусна поне едно стихчетата, които Стас ми избълва в кюто само през последния час. Просто е много слънчево и ми се прииска да го споделя, за да огрее още някой с настроение.
Ето го:
шумят листата
въздух в главата
вятър в косите
слънце в очите
тръпка в ръцете
огън в сърцето
топло приятно
и всеобятно
весела песен
разумът бесен
душата пълна
чувство покълнало
бягство сподавено
в мене забравено
в мене събудено
и непрокудено
вятър в косите
смях във очите
тръпка в ръцете
слънце в сърцето

авторът заявява: „всички права свободни. презаписът и разпространението – въпрос на време“

Точно така се получи тази година ЧРД-то. Като почнахме от 31-ви, та до снощи – във Фенс със Васко Кръпката и блус вечер. Страхотия! Бирата се лееше, подаръците също, целувките прелитаха континенти (Петя, радвам се че допълзя от Австралия до Дървеното чак! ) и така… Гонгът на щастието призова духа на рокендрола и стана тя каквото стана. А с това стихотоверение на Марти, вече си имам посветени 2 песни, 3 стихотворения и за щастие нито едно самоубийство ;)

Родените на 1 юни
мечтаят за море и дюни,
за изгрева на Иракли
(и залеза, но не сами).

Не щеме швепс, не щеме кола,
желаем само Гори гола
или ухилена поне
на плажа на Карадере.

Родените на 1 юни
със щастие са надарени.
Без тях не можем, с други думи!
Ако не вярваш – питай Дени.

Обичаме те Лудо Гори
съвсем каквато си сега,
дори и Чадото не спори –
със теб по-шарен е света!

02.06.05

Благодаря Мартинчо! ;-* Да видим кой ще измисли музиката… и сме готови.

Честит ви ден на детето! Балончета и хвърчила за всички! От мен – бонбонки и биричка. Обичам да имаМ рожден ден ;)

Уикенда бях в Пловдив на „семинар“ на Сони. Невероятно весело си изкарахме. Това адски рядко се случва на фирмени мероприятия. Бяхме 30-тина души „медии“ и сърцатия екип на Сони БГ. След презентациите отидохме да караме картинг. Обаче заваля страхотно. И все пак направихме състезанието. Изкаляхме се до ушите, подгизнахме до кости, на пистата падна страхотно пързаляне и въртене и много смях. Доста често забравях, че всъщност не карам лодка, но след като минеш през първата локва и водата нахлуе в седалката ти става все едно. Беше добра тръпка . Не разбрах как, но се класирах за финала – единственото момиче. Публиката викаше за мен с цяло гърло, но хлъзгавата настилка си е кофти нещо – точно на последния завой се завъртях и изостанах – последна. Въпреки това си имам сертифакт от писта „Лаута“ за „доказан фен, пилотирал на дъжд“. Шампионите – Слави от „Компютри“ и Емо Братанов (моят стар приятел и първи колега от „кариерата“ ми като музикален журналист в Дарик) – споделиха шампанското си и пристигнахме в хотела в още по-добро настроение. После преядохме. После танцувахме (в Петното). После с Део отидохме на среднощна обиколка на стария град. Беше фантастично – толкова пъти съм била там, но никога не съм виждала по такъв начин улиците му. Може би заради намокрения от дъжд калдаръм. А може би и заради чувството, че приятелството и добрите отношения с колегите издържат на промените, които настъпват в „конюктурата“ на работата.
След 4 часа опити за сън дойде новия ден и новият екшън. Фотосъстезанието на Сони, което познай кой спечели – аз! ;) Голям кеф се оказа да печелиш конкурси. Толкова много „браво“, „поздравления“ не съм чувала откакто излезе книгата. Приятно е. За съжаление още нямам снимките от конкурса, но като дойдат ще покажа. Самото състезание беше като куест. Ходиш на определени места, теглиш задачи, снимаш, отчиташ се, взимаш стикер и продлъжваш. 30 души въоръжени с фотоапарати се щурахме из Стария град и нахлувахме на талази в къщи-музеи, античня театър.
Още по-хубаво стана, че не се върнах с групата, а останах с Тони и Хрис да пием кафе и да гледаме бурята и дъжда . Прибрахме се след градушката.
Беше чудесно. Пловдив си остава един от любимите ми градове.

Ще има още снимки… скоро. ;)