Категория: Regular

В момента съм в Радисън Сас в София, на пресконференция на която ни показват безжичния БЕЗПЛАТЕН Интернет, който покрива целия хотел включително и Фланеганс. Т.е. ще пием бира и ще блогваме.

Разбих се от кеф, природа и ходене. 4 дни бяхме в Рила, сред облаците и камънаците.
Толкова е хубаво да си на високо – над 2000 м. Колкото по-малко хора, толкова повече чистота – и материална и мисловна и емоционална. Тази красота за щастие е труднодостъпна и точно заради това все още е запазена. Защото трябва да си доста мотивиран да станеш в 5 сутринта в събота, да стигнеш с раздрънкан миризлив рейс до Боровец, да си нахлузиш ръкавици и шапка въпреки че е още лято, и след това да бъхтиш 10 часа в мъглата следвайки кардиограмата на релефа. Нагоре изплезваш език, а надолу ти се подгъват коленете. След петия час раницата става 5 пъти по-тежка, стъпалата започват да ти се набиват и да болят (наистина ще си купя нови хубави обувки!). Когато стигнеш обаче хвърляш всичко, събуваш се и едвам се довличаш в „столовата“ да пиеш ракия с приятели. Понякога има и акордеон. Понякога дори някой свири на него, друг пее, а трети танцува. Аз нямах сили. Но атмосферта ме сгря, макар че нямаше печка.
Като слязохме обратно в циривиризацията преживях цивилизационен шок. На високото обърканите, смръщени и нацупени хора не виреят. Долу е гмеж, която си чудиш как си търпял толкова дълго. И въпреки че едвам ходиш, косата ти е сплъстена на монолитен възел, лицето ти е изсушено от вятъра и слънцето и си ял предимно боб, сандвичи и боровинки, моментално ти се приисква пак да избягаш – там горе, където всичко е истинско.
Снимките (безразборно изсипани) са тук.

Няма по-подходящи бонбони да почерпиш на прощаване с колеги от Merci. И те са миксирани като чувствата и емоциите ни в момента – хем малко тъжно, хем се радваш, хем те е страх, хем нямаш търпение. С две думи – от 1 окт. съм на нова работа. Време беше.

хм, странно чувство е да си тръгваш не по принуда.

Избягвам да пускам тук линкове от тези, дето циркулират през айсикюто, обаче за този не се стърпях. Страшно вдъхновяваща идея.
Нещо позарязах блога напоследък. Защото се случват разни много неща и много интересни и различни. Обаче още не им е времето за разгласяване. Като отмине първият порив на урагана на промяната, ще си кажа. ;)

update: още по темата с джиджавките – 10х Хели ;)

Хората бягат от училище, аз пък все искам да уча… Последните дни направо ме гепи образователна треска. Ако имах време щях да запиша някъв курс по фотография, леко уеб неща като html основата поне, щях да се самообучавам по английски (за поддържане на форма) и евентуално нов език да пробвам (немски или испански). Освен това искам да науча разни танци-манци – народни, танго, в краен случай салса. Ех, някой ден…

Доста често съм в сблъсък с „другите“ за това кое е важно в живота, в хората. Извън кръга на моите приятели и техните приятели обикновено моята ценностна система е неразбрана и приемана с насмешка. Колкото и да съм инатлива се случва да се съмнявам и разколебавам. Днес попаднах на един текст, който публикувам тук, за да ме връща към себе си, в такива смутни моменти. Намерих го на Outward Bound BG .

Орая, индиански вожд

Не ме интересува как си изкарваш прехраната. Искам да знам какво те вълнува и дали би посмял да мечтаеш да осъществиш копнежа на сърцето си.
Не ме интересува на колко години си. Искам да знам дали би рискувал да изглеждаш като глупак заради любовта си, мечтите си, заради приключението да бъдеш жив.
Не ме интересува кои планети пресичат орбитата на луната ти. Искам да знам дали си се докосвал до собствената си горест. Дали оставаш неограничаван от препятствията на живота или се свиваш и затваряш в себе си от страх да не бъдеш повторно наранен.
Искам да знам дали можеш да бъдеш заедно с болкта, моята или твоята собствена, без да се опитваш да я скриеш, заглушиш или “поправиш”.
Искам да знам дали можеш да бъдеш заедно с радостта, моята или твоята собствена, дали можеш да танцуваш лудо и да оставиш екстазът да те изпълни до последната ти клетка, без да ни предупреждаваш да сме внимателни, разумни или да не забравяме границите на своята човешка природа.
Не ме интересува дали това, което ми разказваш е истина. Искам да знам дали можеш да разочароваш другия, за да останеш верен на себе си. Дали можеш да понесеш обвинениеот в предателство без да предадеш собствената си душа.
Искам да знам дали можеш да бъдеш предан и следователно заслужаващ доверие.
Искам да знам дали можеш да видиш красотата, дори когато тя не е красива всеки ден.
Искам да знам дали можеш да живееш с поражението, твоето или моето, и въпреки това да се изправиш на брега на езерото и да извикаш към ореола на пълната луна – “Да!”
Не ме интересува къде живееш и колко пари имаш. Искам да знам дали можеш да се събудиш изтерзан и наранен след нощ на горест и отчаяние и да направиш това, което трябва да бъде направено.
Не ме интересува кой си и как си дошъл тук. Искам да знам дали ще застанеш до мен в средата на огъня и няма да се отдръпнеш.
Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам какво те поддържа отвътре, когато всичко друго се руши.
Искам да знам дали можеш да бъдеш сам със себе си и дали наистина харесваш своята компания в самотните моменти.

Всичко хубаво си има край. И голямата отпуска също. Прибрахме се вчера след един ден спирка в Пловдив, за да изчакаме да отворят магистралата. Като цяло беше повече от прекрасно цялото преживяване. Случихме чудесно време. Размазахме се подобаващо и изтрещяхме както си трябва. Повече ще разкажа утре. Засега успях само снимките да пусна.
Имам да чета 100 мейла (след като разкарах спама) и да влизам в час с бачкането бързо, че ще ме увОлнат ;)

Ще се отпусна, ама така ще се отпусна… 2 седмици ще забравя за компютър, Интернет, телефонът почти няма обхват, а и няма къде да го зареждам.
Ще пиша само точките от генерала и скрабъла. Може би ще почета – ако вали.
Багажът е готов. Последната задачка за бачкането също. Остава да си хвърля една тенджера за последно – отивам да сложа водата на печката.
Ако ви трябвам и искам да ме намерите – знаете къде и как.
Лек път на всички! И хубаво време ;-)

От край време се каня, но ето че най-после обявих Гърненцето под Creative Commons лиценз признание-споделяне на споделеното. Благодарности за техническата реализация на valqk ;-*
Наред е фотогалерията, ама там има повече да се пипа, така че – като му остане време.

Между другото, днес на обяд стигнах до извода, че е много вредно да се четат книги.
Усещам как с такива четива като „Без лого“ бързо губя блаженството на невежата. Защото вече не мога да си купя джапанки за 10 лв от разпродажба в магазина на Найк ;(

Тези дни съм обзета от творческа треска. Люба ме светна за магазин „Слънчоглед“ на ул. Иван Вазов и вече се накичих с първите резултати. Имам още хиляда идеи ;)
Иначе прекарах прекрасен мързелив уикенд. Излежване до късно, разходки без да бързаш, Интернет на терасата под сенника… Чета „Без лого“ и силно се впечатлявам. Като я довърша ще разкажа. Нали и аз съм тухличка в стената на този медийно корпоративен брандиран свят, за който се разказва там.