Гърненцето

В момента съм в прес центъра и смятам да повися тук около час докато свърши и последния семинар за днес. Станахме много рано – към 7 – и макар че снощи стояхме на партито до 2 успях да се разсъня. Видях вече 3 от 4-те семинара в мойта програма. За Вайо и за Qualia много ми харесаха, но за фотоапаратите – хич. Нямаше как да се доредя да пипна двата нови модела които ме интересуваха – Х1 и Т7, защото дадоха само по 1 мостра а бяхме 20-тина души. А „колегите“ като захапят и не пускат…Иначе има адски интересни неща и е много хубаво направено и организирано всичко. Вчера докато пътувахме с влака от Paris до Бордо ни дадоха да сииграем с преносими ДВД плаъери, малката PlayStation и нови флаш MP3 Вълкман-и. Много яко! Освен това беше супер приятно преживяване – пътуваш си, гледаш зелените полета на франция, и си пийваш хубаво винце от Бордо, хапваме сьомга и френски сладкиш. Ммм ;) Вечерта пък – на т. нар. официална вечеря – ядохме прочутия гуши дроб с ябълки, дегустирахме цервено вино от 1974 реколта, и имах късмета истински французин да ме светне как се дегустира вино. Ще видим довечера в шато еди кво си дали ще приложа научените хватки ;)След вечерята ни закараха на парти – на кораб дискотека „Дамата от Шанхаи“ или нещо подобно. DJ беше от New York и музиката беше супер приятна и се получи купон. Аз прекарах партито в приказки обаче. Запознах се с доста хора от всякъде – Финландия дори. Много интересно да си разкзаваме за страните.Супер готино е да чуваш всякаква реч наоколо си. Всякакви езици. Като Вавилон. Само че тук хората винаги могат да намерят общ език ако искат ;)

Самият град Бордо е доста различен от Paris. Много по-малък – около 600 000 жители. По ниски сгради, квадтратни квартали, малко дървета. Освен покрая водата – има нещо като залив или река. Ще видим след малко сме на разходка с лодка. Малко взе да ми писва обаче. Пак си е много тичане и си е работа – не туризъм. Човек не може да се отпусне. Пък и твърде много информация. Ще ми трябва поне седмица да я смеля ;) Уморително си е. Хубаво че довечера свършва и утре рано рано се изнасяме.
Странното е че колкото ме радват новите продукти които показват и новите технологии, някак си не ме правят много хепи. Те искат точно това ама не става. Например позкават телевизори фотапарати камери монитори аудио които би трябвало да съживят спомените ни. Пък аз се чудя кога остава време човек да натрупа такива спомени които да бъдат съживявани, и дали всъщност не е по добре да не помним всичко еднакво ярко все едно е вчера, за да имаме нужда да тръсим нови живи преживявания. Ако си купя огормен хубав ТВ какво ще го правя? за да го оправдая трябва да си стоя вкъщи доста повече. Някак си по ми харесва да преживявам нови неща вместо да гледам филми за тях.
Освен това гласовете които използват за презентациите и разните клипове ме карат да настръхвам – едни такива спокойни, благи, неzни, които все едно те хипнотизират и те убеждават че светът и живота са прекрасни, че нямаш причина да си скептичен, циничен, недоверчив а трябва да мислиш позитивно, да се усмихваш, да изглеждаш добре и да бъдеш потребител. Защото уж като потребител имаш най голяма власт.

Забавното е че тук хората си вярват че участват в нещо велико, революционно. Че променят живота на хората за добро – може би е така. Но може би не е. Ще видим ;)
А дурго интересно нещо – оказа се че мойта месечна заплата тук се изкрава за мах. 1 седмица, за сравнително същата работа. А минималната заплата у нас тук би стигнала за една нормална, не луксозна вечеря в бистро, и такси до хотела.
Освен това засега не съм попаднала на човек който да е чувал изобщо за Creative Commons ;)
Ама че дълго писане изписах ;) Отивам 1 кроасан да си гепя ;) и после пак в коловоза – по списък, по план. Тук няма алтернативни пътища – дори по улиците ;)

Francizute izobshto ne sa tochni ;-) Taksito za letishteto zakysnq poveche ot nashte 2121 – s 20 min. V momenta sme na TVG garata i Sony Media Experience zapochna. Ima zakuska i Internet s malki laptopcheta. Moeto v momenta e minaturno Vaio VGN T2XP. Osven tva tuk e robotyt Kiro – t.e. QRIO kakto te mu vikat – mnogo e sladichyk. Ima 650 dushi na sybitieto ot koito 450 jurnalisti.

Не е истина колко трудно се пише с френска клавиатура
беше страхотна вечер в Paris. хотеля ни е много бливо до грядини тюлеири – точно срещу тях. Затова веднягя след като пристигняхме към 6 в хотела излязохме и ходихме до лувъра, после прев туилеири до Конкорд, оттам покряй Сена кй, Айфеловятя кула. Успахме да се качим точно по залез и беше приказн
После си търсихме ядене – успешно ;) В едно Corner Кафе за по 15 еуро на калпак. Беше вкусно и дори пих биричка – гинес тъмно-ммм.И накрая миняхме покряй Трюмфалната арка и Шанселизе…Крясиво, живо, шумно, с огормни улици, красиви сгряди и грaдини, шарени хора и адски много коли – Paris. Но razbrah, защо е толкова обичан град – специален е, направен е така че да се чувствяш добре и удобно и спокойно и величествено.Но не бих живяла тук 6 не сменям бълверда с лиричния ритъм (Руски) за шанселизе. Твърде много коловози има тук – твърде утъпкани са пътищата. А за да кривнеш или изледваш нови трябват много пари… които аз нямам а и не ми трябват. Само ако можеше да махнем боклука у нас щеше да бъде 100 пъти по прекрасно ;)друго какво – всичко има тук – нерботещи сфетофари, просяци, проститутки, дрога, патици и гълъби, всякакви раси и езици. Няма да има време за повече гледане. за шопинг хич. утре в 10 смепак на летището за да хванем влака за бордо. Там ще видим как е Net-а ;) тук е 5 евро за половин час.
sorry che tolkova skpana pravopis ama nqma kirilica tuk hich… ta prez abv-to preobrazuvam – ne si e rabota – civilizacia!
otivam da spq che mi se nabiha petichkite ot trambovane ;) S dve dumi – ot vsichki gradove golemi dosega koito sym vidqla – t.e. samo Berlin.. – Paris e Vseleni napred ;)
mngo e hubavo osobeno sega kogato vsichko syfti. svryshi vremeto – chao

След малко – 2 часа – отлитам за Париж. Със смесени чувства ;) Любопитно…

Вчера беше един прекрасен ден! Ходихме до яз. Огняново, до Елин Пелин близо. И навръщане изпълнихме успешно мисията – да видим щъркел, за да свалим мартениците най-накрая. Има хубави снимки, но сега ме мързи да ги качвам.
Едно такова слънчево и напъпило време – приказка. Размаз!
Сефтосах и магистралата вчера като ладичката се държа чудесно. Пък аз вдигнах цели 80 кмч! Ихаааа! ;)
А най-доброто за пролетта е да се излегнеш на тревичка, смърдяща на теменужки и да мижиш срещу слънцето. Не може и без сянката на биреното шише над главата ти и преметнатата през кръста ти силна ръка. За какво ми е Айфеловата кула? ;)

Като че ли се бях изтощила доста напоследък и нищо не ми се правеше, почти всичко ми беше безразлично. Но малко поемане на въздух тази седмица и полупразния офис ми се отразиха благотворно ;).

Отдавна не се бях ентусиазирала за нещо, свързано с работата в редакцияте. Обаче сега ми се отвори възможност да си доставя удоволствие, като вкарам нещо идейно и ново в списанието. Имам предвид статия за Creative Commons и музиката (защото темата ни е „Звукът“). С нетърпение чакам следващата седмица да си поговоря с Йовко и с Тони Райжеков. Междувременно се поразрових и позачетох в темата и много се запалих! Дори вчера след концерта на Крис Тофийлд и блусарите, се чудех дали да не хвана някой от тях или някой бг музикант да ги разпитам какво мислят за КК. Междувременно открих и две интернет музикални компании, които работят под КК лиценз и имат страхотна музика. В едната открих дори записи на ансамбъл „Китка“, което се оказа американска женска формация, изпълняваща автентични народни песни от Източна Европа – голяма част са наши. А другата са канадци , чийто каталог слушам цял ден днес.

Сериозно се замислям дали скоро няма да дойде моментът за реализирането на стара мечта – да работя нещо свързано с музика и с Интернет. Една КК музикална компания може би е варинатът, който досега липсваше. В България така или иначе творците, особено музикантите, не печелят от авторски права – парите са мизерни.

Освен това набирам смелост да се наредя на опашката за интервю с Ричард Столман и после с Лорънс Лесиг. Ама още ме е шубе ;)

И за капак в края на вдъхновената седмица попаднах на сайт, в който хората анонимно споделят тайните и страховете си – много терапевтично ;)

След малко излизам да се наслаждавам на сълнчевия и лек откъм задължения петък, утре живи здрави ще походим малко по околософийските хълмчета, и ще видим как се държи ладата след поредния ремонт.

Enjoy your time ;)

Не си правете майтап с последните страници на Нощен Труд – все едно дърпаш дявола за опашката. Но пък хич не е лошо да си имаш истинска звезда, кръстена на теб.

Вчера бяхме на пресконференция на Копитото – охх колко е красива София от там! „Виж София през нощта от горе, за да я обикнеш“. Много живо свети. И е голяма. Ама беше много трудно да се ориентирам кое какво е. Дори телескопа не помогна. С него обаче видях Сатурн! С пръстените и два спътника! Страхотно е да видиш планетите „на живо“, а не по Дискавъри или в нета. Луната също гледахме – никога не съм си представяла, че се движи толкова бързо – все едно бягаше да ни се скрие.
Голямата изненада на вечерта бе, че компанията, която ни заведе на пресконференция, направи на всеки от нас много идеен подарък – сертификат за кръстена на твое име звезда. Така че в съзвездието Bootes (май) има звезда, която носи моето красиво именце ;) Сега остава да я намеря на звездната карта по координатите й. Обещавам да я покажа веднага!
На връщане в рейса забавлението с колегите беше на тема „звезден хумор“ – страшно освежаващо, но няма да го преразказвам. Определено темата бе по-безобидна отколкото тази на отиване – фундаменталните писания и истината за живота в Нощен Труд.
Прибирам се към къщи и гледам – SMS от един приятел „бях на концерт в зала българия – пак! колко културен съм станал само! ;)“. Аз звъня и възторжено му се хваля за мойта звезда, а той вика „супер, ама бейби, да знаеш аз токущо катастрофирах, точно след като ти пуснах смс-а“. За щастие е добре. Обаче той се оказа герой в днешната последна страница на Нощен Труд, където пише „Челен удар окървави Овча Купел“ и има снимка на таксито, в което той се е возил и от което едвам се е измъкнал и чиято газова бутилка по чудо не се взривила, както си била откачена и пробита.
Как всичко може да свърши за 1 смс време… Е, звездите ще ги има още дълго…

Дни като този ме карат да си мечтая за т.нар „е-правителство“ дори в осакатен майкрософтски или къвто-ще-да-е-софтски вариант.

Инвестирах 3 часа (от работното време), 63+3+5 лв, в опит да си подновя международния паспорт. И успях да свърша работата само до половина – голямото чакане на опашката пред единственото гише в паспортната служба на I РПУ в София ще бъде утре. Но този път ще се наредя като бабичка за кисело мляко по време на кризата – 1 час преди началото на работното им време и ще вися до дупка!

„Ама тия дни нещо голям наплив“ коментираха „служителите“. Ами как иначе – нали голямата смяна на документите беше през 2000 г и тогава всички задгранични паспорти бяха с валидност 5 г – т.е. изтичат тази година. И лудницата е пълна. Всички се юрват да изкарват нови паспорти, защото за да излезеш от страната и да отидеш в ЕС трябва да имаш поне 6 месеца валидност на паспорта от датата на напускане на БГ. Тъпня. Тъпо ненужно бюрократично усложнение. Аз ще ходя за 4 дни през април – имам си билети за дотам и обратно. Паспорта ми е валиден до края на юни, но всъщност не ми върши работа.

Открай време недолюбвам бумащината и гледам да ограничавам досега си с бюрокрацията доколкото е възможно, ама няма как да се спася напълно. Явно някой се кефи да върти хората, които са дошли да свършат работа, от гише на гише по няколко пъти. Лятото така се повъртях в НЗОК достатъчно дълго и досадно, въпреки че исках просто да си платя пропуснати осигуровки. А милите служители така се бяха организирали че дори като идвам да им дам пари, не щат да ми ги вземат. Поне едно информационно киоскче да сложат във фоайето, да си вземеш бланките, да си ги попълниш, да си платиш таксите и след това да влезеш в заветната стаичка само да се разпишеш лично (ако е необходимо изобщо).

Не мога да си представя защо просто не се организират малко по-удобно за „гражданите“. Всички ще спестят време и нерви.

Същото беше и в СУ при последния ми опит да продължа да уча. В един момент реших че ми трябва втора магистратура – и бам кандидатсвам. То не бяха разтакавания и нерви за академична справка, то не беше издирване на злобни секретарки от разни факултети… Накрая подадох „дикиментите“ и какво – излиза класирането, а мен ме няма. Нищо че моя приятелка с по-нисък бал от моя беше вътре. В тоя момент реших, че прекратявам всякакви доброволни връзки с всякакви институции. После ми се обади шефа на катедрата „Абе тебе що така те няма. Май са ти затрили документите. Ако искаш запиши се – аз ще те вкарам.“ Ааа, не мерси. Стига ми толкоз университет, ще чакам е-обучението.

Добре, че се появи Интернета, защото иначе и в библиотека трудно влизах – картончета в чекмеджета, разни номерца, всемогъщи библиотекарки… ужас. Вместо да вземат по един банан и до кажат „Ууук“.

Адски много се надявам, някой ден като ми се наложи да се разправям с повече документация и бюрокрация, поне половината работа до може да се свърши онлайн. Щото иначе…

Според Хели „почти невъзможно е да видиш жена зад волана на някоя Лада или Москвич“. Щото не ме е видяла мен с оранжевата лада (ваз 21011), с която този първопролетен уикенд, се въртях насам натам в София ;)

С първата пролет направих и сефтето – лизнах едно дръвче при десен завой в ултра тясна уличка и сега задната дясна врата е леко „пооформена“ както се изрази майстора ;) E, следващите 2 пъти вече го минах както си трябва туй проблемно място.

Другият цирк беше първото зареждане на бензиностанция – добре се повъртях и там – хубаво, че беше празно. Накрая успях да се паркирам пред една колонка. За щастие маркучът се оказа достатъчно дълъг за да се прехвърли от другата страна, където ми е капачката на резервоара. Но бензиджията подходи с усмивка и разбиране ;)

Освен това ходихме и на т.нар. „полигон“, щото в маневрите напред-назад, паркиране, ама хич ме няма. Е, голям зор е туй слаломче да правиш – ту слалома си гледаш, ту дупките. Адски е разбита тази площадка в студ.град. Кошмар. А и много коли имаше. Незнам къде другаде обаче има полигонче. Чувала съм за нещо на Горубляне, ама не можаха да ми обяснят къде е точно.

А иначе то с ладата като карам, фитнес не ми трябва – след 1 час въртели на полигона ме боляха ръцете, китките, хванах мускулна треска на левия крак от съединителя… изобщо същински „гладиатор“ уред: „много-в-1“.
Обаче много ме кефи! В събота 45 км, в неделя – 20тина. Става за начало.
Нищо, че се наложи да науча какво е „делко“ (супер думичка за скрабъл) и как с ключ номер 13 да си го затягам, ако се е размърдал разцентрирал и колицата не ще да пали.

Ха честита Пролет вече официално! Дочакахме я ;-)

Най-накрая намерих нещо интересно за мен в сп. Интро.
Една статия за Hospitalityclub.org – мрежа от хора организирани през Интернет, които са готови да посрещнат гости от целия свят в своите градове, да ги разходят, нахранят, и евентуално да ги приютят. Целта е да обиколиш света възможно най-евтино, да си намериш място за спане, и най-важното да намериш нови приятели, да видиш различни култури, да се забавляваш.
Макар че дори без тоя сайт често се случва да заберем разни скитосващи чужденци. Миналото лято например се натъкнахме на един белгиец, който чакаше в София своя приятелка от Испания, а той самият идваше от Гърция. И както си пиехме биричка някак си ги взехме с нас на Рилските езера. Бяхме учудени как са се срещнали и мацката разказа „ми през Интернет. Аз трябваше да ходя в Брюксел (примерно) и нямаше къде да спя, та му се обадих на него.“ Незабравимо приключение им спретнахме – ей така от само себе си. Останаха много доволни. Естествено, после не си писахме.
Една друга приятелка, която учи в Париж също разправяше, че се запознала с приятели си (германец) когато той и негов приятел дошли да спят в нейната квартира. Тогава много се чудех как така точно стават тия неща – без да се познават предварително, без да имат общи приятели.
Ако някой ден живея на по-зантътено място или пък ми стане скучно, ще се пиша и аз за „гостоприемник“ – винаги е готино да срещнеш нови хора, особено такива с които вероятно имаш много общо. ;-)

Няма друго такова място. За пореден път се убеждавам, че наистина това е „пъпа на света“. Резюме: за 3 дни видяхме 3 сезона, пътуването беше екшън – лед на отиване и „камъните падат“ на връщане, там вариации на тема „3 дена яли пили и се веселили“ (разходки по пещери, веселби, сватба, кукери).

Въпреки че прогнозата за времето не беше много оптимистична на 3ти март сутринта се понесохме по пътя две коли хора – с 3 часа разлика помежду ни. Решихме да минем през Пампорово, защото предположихме (правилно) че пътят там като по-главен е почистен. Екшън имаше малко само между Пампорово и Стойките. Първата кола мина лесно, с вериги, макар че към Широка Лъка с изненада установили, че едната паднала и се загубила. Другата се движихме по-късно – в навалицата – но сравнително стабилно. Друго си е да си с джипче с 4х4. Само дето за една идея да изтървем отбивката към Девин – преспите в Пампорово затрупваха пътните знаци и изобщо не беше ясно има ли път натам или не. Промушихме се между закъсалите коли и се лепнахме зад един снегорин, който ни тренираше търпението чак до Стойките. Там спряхме на заслужен отдих и обяд във „Воденицата“ – прекарсно място с най-вкусната каварма по родопски и най-вкусния качамак на света.

През това време другата кола беше вече разтоварила пътниците си на 12 км от Триград и те бодро крачеха през заснеженото ждрело.
Пристигнахме в къщата на Краси и Латинка почти едновременно. И се почна ;) Домакините така обилно и вкусно ни гощаваха и пояха, че и песни пяхме… а аз даже просвирих на акордеон! Компанията изтърпя шума с мъдра усмивка, за което съм им много признателна ;))

На следващия ден едно слънце като пекна, и като спря вятъра – същинска пролет! Започна да се топи снега, изгоряхме от слънцето и затова бързахме да се скрием в Дяволското гърло. За N-найсти път влизам в тази дупка, и всеки път я виждам по различен начин! По нова година тя била наводнена както отдавна не е била досега, разказаха местните. Водата се качила 23 м. а прилепите избягали в изкуствения входен тунел. Следите от наводнението още се виждаха.

В събота пък цял ден не спря да вали и оползотворихме времето с разходка до Ягодинската пещера. Ако някой е минавал оттам знае колко абсурдно изглеждат знаците „внимание стеснен участък“. Особено зиме – лед, преспи, висулки на и без това ужасно тясното пътче, което се промъква покрай скалите. Имахме късмет обаче – предния ден беше паднала лавина и нямаше да можем да стигнем до пещерата, а сега вече беше разчистено.

Като се върнахме, вече беше време за сватба и направо запразнувахме. И то качествено – по триградски – с много пиене, много песни (ах тези родопски песни и тези гайди! само заради тях дори си струваше цялото пътуване!). Понеже нямаше ток в цялото село вече цял ден музиката беше „на живо“, а осветлението – на свещи. Феноменално се получи. Страшно много емоции се отприщиха и бурните страсти се уталожиха чак на сутринта.

Заредени с енергия от превъзходна закуска с катми и истинско мляко, взехме рецептите на няколко манджи и отпрашихме към Широка Лъка да гледаме кукерите. Слънцето пече, пътят сух, стопил се поне 50 см. сняг, реките обаче бяха много буйни – поне с метър се бяха вдигнали спрямо предния ден. В Широка Лъка движението беше спряно до края на официалната част от „Песпонеделник“-а – представянето на кукерските групи. Имаше адски много хора, камери, фотоапарати и коли.

Нагледахме се, събрахме се с останалите и тръгнахме към къщи. Като видяхме потока коли се отказахме от първоначалния план да се връщаме пак през Пампорово и обърнахме „срещу течението“ по пътя покрай яз. Въча (Антон Ивановци до скоро). Там нямаше много трафик и беше страшно красиво. Разбира се имаше си рискове – повече завои и отново абсурдни табели „пазете се от падащи камъни!“. Как да се пазим от камъните по-точно? Едно паве се изтърколи от склона точно като минавахме да ни докаже, че няма начин да се опазим. Спука ни гумата на 200 м от крайпътната кръчма, в която беше нарочена срещата с останалите. Изобщо почти никой не се размина без бой – едни губиха верига, на други им падна гърнето, трети скъсаха жило на спирачките (пак от ролинг стоун). Но се прибрахме живи и здрави и щастливи ;)

Като се затопли пак ще се ходи – неизбежно е. Остана много работа несвършена: каньонинг (10 водопада за 2 часа), 8 часа пускане през 3те етажа на Ягодинската, Харамийската (за който не е бил), с кончета до гръцко… и изобщо – фън! ;)