Онзи ден бях на концерт. Това, само по себе си, е важно събитие за мен, тъй като в последните години културно-нощния ми живот е ограничен предимно до четене на приказки за лека нощ. Обаче този път, като че ли се получи по-специално и за останалите в Студио 5.
Подуене Блус Бенд свириха прекрасно, както винаги. А нюорлеанският акордеон на Матю рисуваше нови картини и в старите парчета. Всички се кефихме, но кротичко - както подобава на вече попораснали момчета и момичета, които пият уиски, вино или мохито вместо бира.
И тогава, макар и да не беше много сигурен, Васко Кръпката изпя "Комунизмът си отива". А хората станаха да танцуват. Дори сервитьорите припяваха. В този момент настъпи промяната. Блеснали погледни, съзаклятнически усмивки, някаква споделена сила, една особена твърдост. Всяка дума от песента сякаш премахваше по една година разочарование и обезсърчение. С всеки куплет ставаше все по-лесно да пееш, докато надеждата си пробиваше път отново към повърхността и освобождаваше гърлата и душите. Дори моят приятел Белчо Дончев, чийто 70-ти ЧРД празнувахме там, окрилено размаха ръце и крака в истински рокендрол танц.
Не беше носталгия - защото няма нищо "минало" в думите:
Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Но беше един от тези специални моменти - със сила, устрем и в които, поне за малко, доброто побеждава.
Истинската дарба на поетите не е реденето на рими, а умението да облекат в думи силните моменти и стремежите на хората. Васко Кръпката е един от тези хора, които уловиха нашия устрем към свободата преди 25 години и го изпяха. Тогава нямаше TEDxMladostWomen, конферентните зали бяха на открито, с безплатен достъп за хиляди хора. Днес, успешно приспани от чалгата и битовзмите, отчуждени един от друг и фиксирани в сметката за парното, дори вече не говорим за Нея - за Свободата. Кръпката обаче продължава да го прави. Новите му песни са все така непримирими, а концертите на Подуене Блус Бенд са едни от малкото останали празници на свободния дух. Имам късмет да съм фен, защото блусът е от малкото стилове, в които музикантите стават все по-силни с годините и хубавите неща тепърва предстоят.
Устремът към свободата днес не е толкова видим, но за щастие го има. Може би е под друга форма.
Може би групи от стърчащи срещу бурята хора са се обединили и работят усилено за сбъдването на различни по-малки частички от свободата - като например:
Ето защо на 6 юни ще взема шалте и спален чувал и ще приспиваме децата на поляната в Южния Парк, под звуците на 15-ия фест "Цвете за Гошо". Вижте колко е готино: Цвете за Гошо 2013/фотограф Ники Спиров.
Елате и вие - тук ще се танцува ;)