Gorry, автор на Гърненцето - Страница 3 от 19

Коледна украса в гийк стил

След като Jingle Bells на звънеца на офиса на Openintegra оцеля само (по-скоро „цели“) 2 дни, за да направим коледната украса по-поносима се опитахме да внесем няколко geek елемента:

– лампички, но в никакъв случай да не мигат бързо!
– снежинки с герои от Star Wars

– украшения за елха (или палма и бенджамин в нашия случай) от платки и CD-та

– може също снежинки на тема Game of Thrones

– пиратски снежинки с черепи

– малко цветове – преобладаващо бяло и черно, с малко зелено… Златното и блещукащите вариации са табу.
– с коледните сладки и напитки обаче не се очаква да има проблем :)

Ето какво се получи като за начало.

Цветя от края на 80-те – не бяхте напразно!

Дори не дочаках да се прибера, за да разтворя тухлата “Цветя от края на 80-те” – зачетох я още в метрото, веднага след като се разделих с Емо Братанов, от когото имах честта да я получа. А сега, след като я изчетох, трябва веднага да напиша това, което ще пиша за нея, защото тази книга е преживяване, което не искам да свършва.

Ще я подарявам за Коледа, за рождени дни и имени дни на всички приятели, с които заедно споделяхме тази музика. Ще я подарявам на по-младите, за да почувстват вкусът на времето от падането на Стената. Но най-много ще се радвам, ако тя стигне до тези, които изпитват носталгия по соца – за да си припомнят, ако са забравили и за да научат, ако не знаят.

Живяхме си доста добре
Подбрани в общата яма
Всички събрани –
Тигри, зайци, кокошки, коне –
Различни породи, жени и мъже.
По малко живяхме
По малко крадяхме
По малко спестявахме
По малко купувахме

Не, не, не умирахме от щастие

/Контрол, “Не умирахме от щастие”, целият текст/

Емил Братанов и Румен Янев разказват за най-яркото време на българската рок музика – от втората половина на 80-те на 20 век. Вътре са всички групи от Второто поколение в българския рок, всички стилове, цяла България и най-важното – текстовете на всички песни, които изразяваха и формулираха нашите мисли и носеха бунтът ни.
И ако някой е забравил мелодиите: докато четете пуснете си плейлиста на Александър Кръстев. А ако изобщо не знаете нищо за музиката и поезията от онова време – започнете от страниците за Нова генерация и Димитър Воев.

Имам късмета да си спомням, макар и смътно, концерта в Летния театър през 1987 г. в София – бях на 10, баща ми ме заведе. Помня енергията и вълнението на публиката. Все още търся точно това във всички концерти, но все по-рядко го откривам. После естествено дойде Ритъм и в нашата пощенска кутия. А 7 г. по-късно, слушах по радиото лайва на 200-та Музикална Кутия и ми се прииска и аз да съм там. Е, трябваше да изкарам първи курс във ФЖМК, за да се докопам до стаж при Емо и да видя един от последните истински фестивали – този в Приморско – като част от backend екипа на Кутията :)

Хванах последния влак, но пътуването беше велико. С антологията „Цветя от края на 80-те“ поне отчасти наваксах, това което бях пропуснала. После, след като Кутията слезе от ефира на БНР, заменена от Петър Волгин, се насочих професионално към другата си страст – Интернет и новите технологии. Но това е друга история.

Като казах ФЖМК, не знам, но се надявам конспектът в момента да включва и РИТЪМ? Всъщност тази книга, епохално творение на двамата доайени на музикалната журналистика у нас, може да служи и като учебник по писане. Освен това е забележителна и рядко срещана връзката между авторите и редактора-издател (Доротея Монова и „Парадокс“), която се прехвърля видимо в самите страници на книгата.

Единственото, което ме натъжава в цялата история, не е носталгията по изминалото славно време, „когато рокендролът беше млад“. А разочарованието и обезсърчението, което изглежда изпитват тримата създатели. Същото, което изпитва предполагам цялото им поколение – за пропиляното време, изхабените надежди и несбъднатата свобода. Затова искам да им кажа – не бяхте напразно, благодаря ви!

Докато има поне един рок-поет с китара в България, аз няма да тръгна за Канада.

И сериозно се надявам скоро същия екип да направи книга за Георги Минчев, както сами загатват в текста на „Цветята…“ ;) Защото вярвам, че историите трябва да бъдат разказани от самите участници в тях – а по-надеждни и увлекателни свидетели на българската рок история от господата Братанов и Янев, просто няма. Наздраве! :)

Снимките не са мои, а предоставени от Емо Братанов, затова не са под Криейтив Комонс.

Прехвърляне на номер към друг оператор

След като днес в магазина на Мтел ми казаха “Ами не, няма откъде да прочете това”, реших че може и да спестя време и нерви на следващия низвергнат потребител, като споделя наученото по метода “от гише на гише”.

Прехвърлянето на номер би трябвало да е лесно и сравнително бързо. За индивидуалните потребители, които сами са си купили и телефона и номера, сигурно е така. Но ако се опитате да излезете от 1 корпоративна група – например при смяна на работата – и да се прехвърлите директно в друг мобилен оператор, става сложно.

1. За да се избегнат неустойки и т.н., правилният човек, представител на старата ви корпоративна група, трябва да иде в клон на новия оператор избран от вас, да сключи нов договор с него и там да пусне заявление за прехвърляне на номера ви. – 1 месец докато разберете за тази процедура и още 1 месец докато човекът успее да влезе в клона на оператора.

2. След около седмица новата ви карта със стария номер ще е активна и можете да си я сложите в телефона.

3. Но ако телефонът е купен пак от корпоративната група, от която излизате, той най-вероятно ще се окаже кодиран и няма да може да го ползвате. Поне не й веднага.

4. За да получите код за отключване на телефонът ви, не е достатъчно серийния номер и уникалния код, които могат да бъдат видени от самото устройство. Мтел искат допълнително да кажете поне към кой номер е купен апаратът. Представете си фирма с над 15 служители и кой знае колко купени апарати, номера и т.н. Т.е. вие няма как да знаете, освен ако не налучкате случайно. Или пък ако изровите гаранционната карта, договор, кутийка или нещо такова, което най-вероятно отдавна е изчезнало, след като апаратът ви е на повече от 2 години.

Оттук нататък имате два варианта:

5. Да тормозите пак бившия си работодател да рови в няколкогодишни поръчки и отношения с мобилния оператор, за да откриете точно вашия апарат.

Или

6. Да подкрепите местната икономика като оставите определена сума в GSM-сервиз, за да ви разкодират устройството. И докато чакате, да си купите какъвто и да е друг апарат, за да можете поне да говорите по телефона. Т.е. минимум 60-80 лв. вътре.

Не е толкова сложно, но отнема много време да разбереш какво точно трябва да направиш, защото мобилния оператор, когото напускаш, изобщо не иска да ти помогне, а напротив. Явно разчитат, че човек ще се откаже, ако види малко спънки. Но бъркат – след като човекът е решил да си тръгне, опитът да го спираш и мотаеш само ще го настърви да изгори всички мостове назад и някога отново да се върне.

Ако потребителят наистина води, както казват Мтел в сегашната си кампания “Ти водиш”, то трябва да направиш преживяването му възможно най-малко болезнено, дори когато си тръгва. Поне му дай информация. А то излиза, че е по-трудно да скъсаш с мобилен оператор, отколкото да се разведеш.

Защото ето такъв bad user experience за 1 ден руши трудно спечеленото доверие и крехкия позитивен имидж, изграден чрез подкрепата на хубави каузи.

Мечтая си за деня, в който ще се появи тази технология, която ще ми позволи да игнорирам всички арогантни към потребителя телекоми.

10г. Гърненцето – ЧРД блогче, добре че оцеля!

В тъмното взех неговата фланелка и на светлото видяхме, че тя е от LUG-bg конференция в Стара Загора от 2004-та. Той разказа какъв купон било тогава, и как забил оперна певица. И даже имало снимка как цял ден спи на задната седалка на едно кабрио. И тръгнахме да търсим тази снимка – в блоговете от онова време, когато бяха малко и успявахме да се четем взаимно. Не я намерихме ;) Но думите, описващи това приключение са се запазили и онези блогове още ги има. Добре че тогава нямаше FB и Twitter – историите щяха да бъдат загубени, отдавна избутани от огромния feed споделени фрагменти от живота ни.

Ето защо са важни блоговете. Защото в тях все още можем да сме по-истински (не говоря изобщо за служебните, комерсиалните или такива направени, за да станеш „Блогър“ и да те канят на събития). Защото в тях не е нужно да сме „маскирани с щастие“ постоянно, както е във Facebook или да сме хиперактуални и остроумни както в Twitter. Защото, ако поискаме можем дори да изключим коментарите, когато не сме ок всеки да се изкаже.

Онази нощ намерих и първия си блог – от октомври 2014 – старото Гърненце. На Валяка стария блог също още го има някъде там в нета – чак не можах да повярвам, че е писал толкова дълги изречения ;) Това кратко пътуване във времето ми подейства изключително зареждащо – очаквайте последствията скоро и с голям WOW ефект!

А сега докато пишех точно този текст осъзнах, защо толкова дълго бях оставила Гърненцето празно. Защото в някакъв момент не можех да бъда истинска онлайн. Сега отново мога. Когато поискам. Защото не ми пука за like-овете. И мога дори да изключа коментарите. Защото това е моят живот, моят блог. Respect за всички, които продължиха да пишат през цялото време.

Как да станеш популярен БГ туитър

Аз не съм, не искам и никога няма да бъда, но ако някой по някаква причина иска да пробие сравнително бързо и да стане известен в българската Twitter общност, ето примерен план за действие в 10 стъпки:

1. follow на корем
2. идентифицирай лидерите (twitterrank.bg/ или topbloglog.com/twitter/) и четкай егото им редовно като ги ретуитваш, меншваш, отговоряш, озвездичкваш и т.н
3. не пропускай да се включиш във всяка сравнително по-разгорещена дискусия, независимо от темата и пиши в стила, който се ретуитва най-добре в момента.
4. бъди смешен, остроумен и самоуверен
5. свържи Twitter акаунта си с този във Facebook – там имаш повече публика, със сигурност.
6. когато някой от топ туитърите ретуитне твой пост или те меншне – честито, точно за това се бориш!
7. туитвай много
8. бъди търпелив – просто се придържай към плана.
9. ако можеш да бъдеш автентичен и да следваш горните съвети – идеално.
10. когато влезеш в Топ 50/100 – почерпи ;)

и после какво? ;)

Можем ли да превърнем детския рожден ден отново в празник?

Искам вече да е утре – денят след детското парти. Особено, ако ще го празнуваме както е стандартно – в клубче или детски парти център. За мен това е една от най-стресовите ситуации в живота ми. Миналата година, дори се разболях от мислене как, кога и какво точно да направим за рождения ден на сина ми, който ставаше на 2 г. И по принуда пропуснахме – не направихме нищо специално. Само торта вкъщи с най-близките и беше прекрасно.

Защото иначе подготовката започва поне 1 месец преди Денят. Трябва да се избере място и да се резервира. Повечето хубави клубчета, парти центрове или други интересни за децата места за празнуване са заети поне 4 уикенда напред. Това обаче не е целият рожден ден. Освен партито има торта в детската, торта у дома… Три дни яли пили и се веселили. Само дето за родителите веселбата хич я няма.
Правили сме рождения ден на 5г. ми дъщеря в детски парти център. И сме били гости на много други такива. Но не ми е любимото. Ето защо.

1. Наистина е най-лесно, поне на пръв поглед, но изисква не съвсем скромен бюджет.
2. Планира се прекалено от рано – ами, ако рожденикът се разболее точно тогава? Или пък гостенчетата не успеят да дойдат? Бюджетът гори и планът пропада.
3. Ограничен избор на място – то трябва така да е избрано, че да има удобен достъп с кола, защото след партито трябва да се натовари цял багажник подаръци. А и да има гостите къде да паркират.
3. Храната – пица, сок, хапки, няма голям избор, да не говорим за полезни храни. Досега плодове на детско парти в клубче не съм видяла.
4. Аниматорът – децата май наистина се забавляват, но дали сме съгласни някой да ги режисира от съвсем малки, да ги учат да слушат дори в забавленията?
5. Родителите и децата са разделени. Това така или иначе ще се случи като поотраснат и сами започнат да празнуват, но защо да бързаме? В детската градина, че дори и в първите класове, децата все още се радват на компанията ни. И ще запомнят завинаги моментите, в които сме се забавлявали заедно.
6. Ако децата са малки или родителите по други причини не могат да ги оставят сами, често увисват в странни разговори с „колегите“ родители от детската градина. Ако случиш на компания, понякога се получава добре. Но най-вероятно искаш да си някъде другаде през тези 2 часа. Или поне да свършиш малко работа, ако си носиш компютъра.
7. Всички партита си заприличват. След 10-тото парти и вече обиколили почти всички клубчета в града, нещата стават еднакви. И никой не си спомня точно рождения ден на Марийка или какво точно са правили на рождения ден на Иванчо. Особено, ако се съберат 2 купона в един ден.

Добре, че има алтернативи ;) Ето някои проверени, изпитани и одобрени идеи:

1. У дома – храната е лесната част, чистенето „преди и след“ обикновено отказва, но при добро желание или достатъчно помагачи си струва. Най-доброто за децата, защото са си вкъщи и могат да покажат на приятелчетата си всичките си любими играчки.
2. На площадката пред блока – лека почерпка, може да си направите карнавал, състезания с колела – каквото ви хрумне.
3. В парка – най-бързо достъпната природа. Ако времето не е съвсем слънчево, една сглобяема тента е достатъчна. Важно е да има достатъчно чували за боклуци.
4. На водната пързалка + сладкарница – така ще се уморят, че после ще заспят докато се приберете.
5. На блъскащите се колички и въртележките + квартално ресторантче – същото като водната пързалка, но може и през зимата. Дори злоядите ще проядат.
6. На детски концерт/куклен театър + сладолед. – пак иска малко планиране, заради билетите, но пък в името на изкуството си струва, нали?
7. Дори без гости и накрай света – стига да сме заедно.
8. На плажа с торта и приятелчета. – допълнение от Надето
9. В зала за катерене през зимата. – допълнение от Надето

Продължавам да събирам добри идеи, че ще имаме още поне 10-тина рождени дни да отпразнуваме, преди децата да ни отсвирят.

От Open към Human

За 12-те години, през които идвам на OpenFest, токущо отминалият беше най-мащабният, най-зрелият, вече почти професионален. Затова може би е последният за мен. Но само „може би“ :)
Следва много текст, затова ако ви мързи – просто вижте накрая.

OpenFest отдавна не е кръжок по интереси и сбирка на фенове – а събиране на хора, които с уменията и работата си променят всичко: приятелите и съседите си, бизнеса, обществото, държавата, света. Променят и себе си, макар и да не го признават лесно. Вдъхновяващо е да ги видиш, да ги срещнеш.

Страшно много хора и в двата дни. Толкова интересна програма, че понякога трябваше да се клонираш, за да присъстваш едновременно на две лекции. Добре че ще има записи. И не бяха само лекции: уъркошопи, игри, интерактивност на всички нива. Перфектна организация, осъществена от изцяло безвъзмездните усилия на малък железен екип (Яна и Васил – respect), подкрепен от голяяяма група вдъхновени доброволци. И много спонсори и партньори – толкова много лога, за първи път виждах на OpenFest. Евала, сериозно. Прекрасно е да съм част, макар и много малка, от това чудо.

В началото отразявах OpenFest в ролята си на ИТ журналист. Още от първия път се зарабих от енергията и хъса на шепата хора, които го организираха. Стори ми се, че те като че ли виждаха нещо много повече от работа в отворения код. Те виждаха нова култура, в която знанието е споделено свободно. Идеята беше по-голяма от това просто да са щастливи програмисти. Идеята беше, че той може да помогне на нормалните хора да бъдат щастливи. В началото дори само като потребители на евентуално по-добър софтуер или хардуер, а после – като творци, предприемачи, родители, граждани. Може би затова към open-общността се присламчихме няколко журналисти, артисти и други обикновени хора. Когато бях в медийния екип преди много години, задачата ни беше да докараме не само компютърджиите (те, така или иначе щяха да дойдат), но и колкото може повече други хора. Защото проблемите, които OpenFest адресираше, са общи – свободата на словото, privacy, опитите на институциите да регулират и озаптят Интернет, и т.н.

Проблемите си останаха същите, и дори станаха още по-видими.

Затова съм изключително щастлива, че тази година на OpenFest бяха Cryptoparty Berlin, фондациите Отворени медии и Общество.бг, Антони Райжеков и Васил Тучков. Дано да си ги чули повече хора. Когато се появят записите, и аз ще пусна линкче ;)

Тъй като за мен лично OpenFest винаги е било най-вдъхновяващото българско събитие (заедно с форумите на Горичка, но те се появиха по-късно), исках да върна жеста с готовност да споделя моята гледна точка на маркетинг човек (това правих последните 9 г. в които не блогвах) и запълня дупките, които виждам по темата в тези среди. Струваше ми се, че може би различният поглед ще е вдъхновяващ поне за някои. Е, не се получи особено ;) Не знам дали заради мястото, форматът (light conference) и опитът ни с него, конкуренцията с другите части на програмата, или просто липсата на достатъчно интерес към темата. Благодаря на Дени, Силвина и Иван , че се жертваха и повисяха в зала Пловдив с мен ;-* Както и на останалите 10-тина човека, с които успяхме все пак да обменим истории и стана приятно.

Така или иначе, ето слайдовете, които нямах възможност да покажа. Ако дори на 1 човек му се стори интересно, значи е имало смисъл ;) А останалото – друг път.

А OpenFest винаги ще има – всички хора, които бяха там и прекрасните доброволци са гаранция за това. Ще го има, защото смисълът от него става все по-голям. И все повече human, не просто open. Браво и благодаря!

ОСТАВКА – скоро и във всички градове

Онези в НС са царе на изопачавенето и манипулацията. Казват, че трябвало и другите градове да се вдигнат – същото като през февруари – тогава можели евентуално да си помислят за ОСТАВКА

То и сега протестът не е само в София – Пловдив, Варна, Благоевград и българи по целия свят.

Хайде, вдигнете се – всички, навсякъде. Трябва ни подкрепление.

Това не е и никога не е бил протест на софиянци. Най-малкото половината от хората на площада пред парламента и МС са дошли в София от друг български град. Техните родители, роднини и приятели още са в тези големи и малки градове и села. Те познават близките си и знаят, че не крещят 40 дни в горещото лято и не се оставят на бруталността на полицията срещу заплащане. Те знаят, че децата им са в София, защото по родните им места няма работа или тя се намира само със сериозни връзки, каквито обикновено имат по-некадърните, но по-наглите.
Хайде, излезете и вие – където и да сте, колкото и да сте. Знаем, че и вие искате тази ОСТАВКА. Кажете го публично – по-страшно ще е, ако си мълчите.

Няма оправдание.

за вдъхновение :)

Оставка

40 дни вече крещим ОСТАВКА.

За 40 дни се създават нови и се рушат стари навици. Е, вече имаме стабилен навик да сме граждани.

40-тия ден е специален – „питката“ на бебето, панахидата, постите – все 40 дни.

Време е правителството на Орешарски – толкова прозрачно задкулисно и мафиотско – да си подаде оставката. Наистина.

Няма нужда да се лутаме 40 години в пустинята (23 години вече го правим). Въпрос на няколко месеца най-много е да стигнем до новото начало. Няма да се откажем, защото нямаме друг избор.

ОСТАВКА! СЕГА!

1 година след „Орлов мост“ – отново и повече

От както сме с ново правителство, съм нащрек какво ще ни изкара на площада. Ето че развръзката бързо дойде. Поне зад половината лайкове да застанем физически довечера, за да се види, че сме истински и още сме тук.
Ако не ви стига мотивация – прочетете Радан Кънев и Дневник по темата.