Гърненцето

Ама вярно съм кат’ слънчоглед май… Ето такива безслънчеви дни като последните няколко като се заредят и ми падат батерийките. ;( Студено ми е и не ми се пише. Нито тука. Нито за „дъ мегъзин“. Харесва ми да има сняг – много даже! Градът става по-поносим (е, с изключение на разкашкания център). Ама ако можеше и слънчице да се появява чат-пат… Добре че има разни празници и поводи за „наздраве“, щото иначе още по-трудно ще дочакам пролетта. А как ми се ходи на море и навсякъде! И искам да е топло и да е дълъг денят и нощите приятно прохладни и горещи едновременно. Eй, къде си лято?

Много често пропускам филми, които са общопризнати за „супер“. Обаче като се появи някой силно противоречив, като „Александър“ сега – няма как да не го гледам. Всъщност не знаех почти нищо за филма – дори рекламите не бях гледала. Затова и не се разочаровах в крайна сметка. Като нямаш очаквания няма какво да те разочарова нали. Единствено знаех че режисьор е Оливър Стоун. Някак си не ми се вярваше точно той да направи „тъп филм“ или „провала на годината“. Никак не обичам кинокритиката, особено аз да я упражнявам. Но филма ми хареса. Просто е. Не съжалявам за 3те часа. Последните 10 мин бяха направо върха. А и историята беше доста нетипична, и не чак прекалено холивудска, което ми хареса също.
След това прегледах мненията по форумите относно филма. И отново се убедих, че няма никакъв смисъл да чета подобни неща, и дори уж сериозни рецензии. Спомням си как когато гледахме „Тигър и дракон“ половината киносалон се опразни почти веднага след началото, а повечето от станалите се кискаха заради „летящите китайци“… А за мен тоя филм беше чиста наслада.
Е, все пак съм доволна че гледах „Александър“ вкъщи – за кино едва ли щях да се навия.

35 мин. от нас до офиса пеша! Още ми е ускорен пулса… Ама се чувствам тооолкова добре, че петъка не мож’ ми се опре.
Що ли пък да не се пробвам да го правя всеки ден? Хем малко физкултура, хем ще спестя някоя и друга нерва и стотинка от гадския транспорт (2лв бонус на седмица). Пък и маршута е хубав – през парка. Сигурно може и още по-бързо да пристигам – поставям си го за спортна цел.
Преди го правих, но само лятото и то не редовно. Но тогава прекарвах и повече време навън по принцип. А напоследък, особено есента и зимата, почти не виждам небе и въздух.
И така, понеже на нашата нова година изтървах момента за „новогодишно решение“, използвам китайската, която настъпва скоро (е, на 9ти феврурари чак де) и решавам:
В годината на петела, ще съм ранобудна като него.
Ще забравя, че има удобен транспорт до офиса и ще използвам таксита само в много крайни случаи.
Ще се престоря, че ме е страх от асансьора и ще се катеря по стълбите винаги когато е възможно.
Ще заема „антиглобалистка“ позиция по отношение на кока-колата, (колкото и да ми е трудно) и няма да я пия. Същото и с пицата, фалафелите, китайското и т.н. Ще избирам българското. И повече плодчета.
Това като за начало и за основа. Останалото ще дойде с пролетта ;)

Сега да не вземе някой да се шашне и да прибърза с изводите.

Преди няколко дена в един от любимите ми магазини за джуджунрии и подаръци (на 6-ти септември точно срещу бившата „Тазмания“, сега „Зион“) купихме една „жреческа тарамбука“ за подарък за един приятел. И там видях едни кавалчета с пръчка в тръбата. Според продавачката това било „цук флейта“. Взех си една такава защото е много забавна и звукът й е много приятен. Вечерта я подарих на чичо ми като награда за дето възроди жигулката. И бях решила да си взема нова за мен си. Ми днес си купих, но се случи така че лайфстайлъра беше с мен и тази моя покупка го хвърли в джаза направо и проведохме следния опознавателен разговор:

той: „кво по дяволите е тва и за кво ти е?“
аз: „тва е цук флейта и ми трябва да си свиря и да имитирам птички“
той: „а кога по дяволите изобщо ти остава време да имитраш птички?“
аз:“е все ми остава по няколко минутки. животът не е само работа. въпроса е когато ми си прииска и имам време да имам и инструмент ;)“
той:“е след 2-3 мин. имитиране на птички не ти ли писва?“
аз:“ми кво от тва – нали 2-3 мин. съм си свирила ;)“

той изумено сви рамене, подхилквайки се, с учуден неразбиращ поглед тип „тази-пък-е- още-по-чалната-отколкото-я-мислех“. Аз пък се учудих, че той не разбира за какво ми е флейтичка. Културен шок, разбираш ли… или цивилизационен сблъсък ;))

Лелеее, толкова положителни емоции не са ми се струпвали накуп от сума време! Ама хич не се оплаквам, ей!
Снощи отидохме да видим чисто новата кръчма „Не е мираж“ зад Руски паметник. Кръчмето работи от 3 дена, обаче беше пълно. И то все с хубав народ. Пък има и сцена, на която Андро свиреше хубави неща… Едно от които, песничката за малкия принц, някак си отключи изведнъж едни спомени… За Ахтопол и Китен през 1994 и 95-та… За кръчмите на Валдес и на Асен. За летата, когато не можеш да си тръгнеш от морето колкото и да се опитваш.
Оказа се, че с Лъки и Мариан сме джиткали и били по едно и също време, на едни и същи култови места, а сме се срещнали години по-късно, едва наскоро. Страхотно чувство! Обичам случайните открития, като това ;)
Е, малко се стреснах, когато се сетих, че това е било преди 10 г ;) Но всичко е наред щото когато това се случваше ние бяхме там. Сега се случват други неща, и ние не сме същите (за щастие), но просто за пореден път се убедих колко е ценно да изживяваш всеки момент възможно най-пълноценно, защото нищо не е вечно и не се повтаря, не можеш да наваксаш, не можеш да отлагаш постоянно за друг път. Е, вече приемам спокойно идеята, че не мога да имам всичко, да видя всичко, да бъда навсякъде, да не изпускам… Но се кефя максимално на това, което успея да закача ;)

Вижте я всички – Дария – най-добрата новина от последните часове на старата година и идеално начало на новата!

Тазгодишните празници бяха от най-готините ми досега! Дано годината продължи поне толкова добре колкото изпратихме старата. Вярвам че ще е така! На всички желая здраве, любов и усмивки!

И да пишете с положителни удивителни като мен в този постинг! ;)

Ако трябваше да пиша съчинение „как изкарах ваканцията“ щеше да бъде нещо такова (в почти телеграфен стил):
„2 часа онлайн за 10 дена. Мирна и щастлива Коледа. Ядене, пиене, спане, смях, гости – няколко дена. Сняг. Витоша. Мускулна треска. Еуфоричен купон за порсещането на 2005 и Дария (стари приятели и старо уиски, в нова къща, с нова котка). Изморителен, но приятен Васильовден. „Шифърът на Леонардо“ за един ден – вчера. Живи здрави до година, до година, до амина!“

Ей са ш HIT THE ROAD!

Дени беше права: по Коледа стават чудеса! ;) Минах и градското, макар и на кантар. ДАИ-джията каза, че не съм се представила много добре, но инструктора се застъпил за мен и за това ме пуска. Важното, че вече книжката е на една-две седмици разстояние – остана само бюрокрацията. Та ето „как мина“.
Не е като да бях перфектна – определено. Тръгнах първа от нашата група. Колата беше стояла час и нещо изгасена, докато ни дойде редът. Това става към 12-30 днес. А пък аз си вися там от 8-30. Бях доста поизмръзнала, пръстите на краката ми ги нямаше почти. И както и да е – качва се изпитващия при нас. Аз съм първа. Тръгваме от познат район – там където си караме уроците принципно. Тръгнах плавно, надясно, втора, трета, надясно, престрояване за наляво (като по учебник) и на първа позиция на светофара. Ей тук се издънъх за сефте. Светна ми зелено – тръгвам, завивам по чудесна треактория, обаче виждам червен светофар пред мен. И от престаравене от кво ли реших, че може би е за мен – и тръгвам да спирам. Оня вика „газ, тва не е за нас“. Аз – „аа, ок, вярно бе“… и си продължавам – малко се спекох, ама не се панирах. После ме заби пак по някви малки гадни улички – първия легнал полицай го видях почти в последния момент, ама реагирах. След тва обаче на малките кръстовища дето трябва да се оглеждам внимателно колата ми изгасна. И така 3 пъти! Аз се препотих и си викам – край, ойде коня у реката… Но си продължавам почти невъзмутимо на външен вид. Въртя ме още няколко минути като в един момент пак надясно завивам, пешеходна пътека, а един „доброжелателен“ пешеходиц чичка ми дава път да мина. Аз обаче се запъвам като магаре на мост, спирам и му казвам той да минава. И доволна, че поне това правило съм спазила си продължавам кротко… Явно това изравни везните все пак в моя полза… След още един завой – „отбийте вдясно“. Спираме. „Излезте от колата всички“. Останаха изпитващия и инструктора. Аз отвън направо като трепетлика се разтреперах. Както обикновено се случва, след като мине напрегнатия момент. Извикаха ме после и ми казаха – минаваш госпо’ице, ама на магия.
Колко щеше да ме е яд, ако заради тия неща ме бяха върнали!… Ама явно „стискането на палци“ свърши работа – благодаря ви! Ще има подобаваща почерпка!

Хубав дей, разкошен дей…

Не ме питайте как успях да стана в 6 сутринта, за да отида на кОрмуване в 7. Вече мога да се похваля, че по време на обучението ми за шофер съм карала в почти всякакви условия – жегата и снегът ми остават, но според прогнозата имам голям шанс да ме завали точно на изпита. Невероятно, но факт – толкова рано можех да фокусирам и да реагирам – сама се учудих от себе си ;) Това е убийствено рано ставане за мен. Обикновено ако виждам града по това време, то е или защото тамън се прибирам или ако заминавам някъде и ме чака влак, автобус, самолет. Но и в двата случая предстои доспиване. А сега – напротив.

Видях как града се събуди и зажужа. А след като приключих урока реших да се поразходя пеша до офиса, въпреки хапещия студ. Вървях си и си зяпах. Разминах се с хора, които иначе няма да засека, ако се движа по обичайния си график, или пък няма да забележа, защото и аз ще спя като тях. Хората изглеждат съвсем различно толкова рано сутрин. Всичко изглежда съвсем различно. Напомня ми на пролетта – когато всичко започва и всичко предстои.

Изведнъж почти в края на маршута, някъде около НАТФИЗ видях една малка забутана баничарничка и моментално хлътнах вътре към топлото. Нямаше по-точна закуска за днес от една баничка с айряна – 50 стотинки на промоция ;) . Вкусът й беше съвсем както трябва. Изядох си я в компанията на един опърпан чичко и на една леля със синя коса. И се сетих как в блаженните години когато рокендрола беше млад на морето чакахме да отворят баничарницата, хапвахме и тогава си лягахме. ;)

А сега, отивам за кафе…

Тържествено обявявам вчерашния „50 години рокендрол“ за „Най-великия концерт на 2004-та“ в личната ми класация!

Взехме си билети малко ей така – заради идеята. Но още с първата забивка на Васко Кръпката (който звучи страхотно на такава сцена) стана ясно, че това няма да просто концерт. Само за минути отнякъде влетя една еуфория, която завладя цялата публика – изправи ни косите, изтръпнаха ни петите, устите зейнаха, ръцете запляскаха, краката затропаха. След 3 часа равносметката беше – пресипнали гърла, подути ръце, блеснали очи, сгрени души и няколко сълзи. А колко е сладка първата бира след това …!

Получи се невероятно! Публиката беше страхотна, наистина. Нямаше носталгия, а надежда. Пееше се нонстоп дори когато песента не беше на живо, а на видеостената. По този начин на бившата тоталитарна сцена където била трибуната на партийните шефове по време на пленумите, сега излязоха Милена, Митко Воев и Нова Генерация, ФСБ и Гошо Минчев. Все едно бяхме на голям купон. Щурците и Тангра са вечнозелени като че ли – не се дават и Старите Муцуни. Толкова пауър и хъс малцина могат да извадят. А Контрол и Ахат направо ни влудиха.

Сетих се, че преди време, когато се мотках в радиото покрай предаването „Музикална кутия“, (ако си го спомняте, на Емо Братанов – Хр. Ботев, Дарик, Хоризонт) правих една анкета сред музикантите „Срещу какво се бунтува рокът сега, след като системата се промени?“ Честно казано, не си спомням отговорите точно… Но известно време като че ли наистина нямаше ясен „противник“ и затова рокът, който си е бунтарска музика, някак си започна да изнемогва. Сега обаче знам, че докато има хора, които да стърчат срещу бурята, ще има и музика, която да ги подкрепя.

Рокът дали наистина е в минало време вече? Незнам. Но знам, че както накрая каза Буги Барабата – ние имаме нужда от рока и рока има нужда от нас. Forever. Защото съдбата ни е ясна – малко стадо черни овци, които ден след ден устояват.

Малко бърз update какво се случи и не се случи тия дни откакто не съм писала тук.
Отзад напред в телеграфен стил.

– днес е 8ми дек. – някои празнуват и аз ще видя част от тях след малко в една любима долнопробна кръчмица. На тези които няма да видя, но празнуват – честито.
– днес е 8ми дек. – Преди години се събирахме на Нотариата на Попа с китарки, свещички и писахме We love you John. Аз все още love you John макар и да не го пиша на Стената. Ще си пусна малко музичка нощес.
-днес е 8ми дек. – Цветарката най-накрая блогна ;)
– никулден – един шаран живя три дена в нашта вана и после се оказа много вкусен. добре че не му дадохме име, иначе нямаше да мога да го опитам. Сестра ми и така не го опита.
– ОССЕ – три почивни дни накуп – едно импулсивно пътуване към Габрово, което се превърна в уникално размазващо преживяване. Искам пак.
– съботата (4ти) – сутринта пак имаше страхотна дъга над София, но не я снимах щото я гледах от едно такси, което отиваше към гробищата. Такъв е живота. И е хубаво когато знаеш, някак си отвътре че всичко е наред.

Айде тръгвам за кръчмичката, щото Вили дава зор… пък там ни чакат и напредват с чашките.