Гърненцето

Ей, ама много сте хубави бре – блус мамчета! И хубаво сте се нарисували ;)
Малко ми е странно, че няма да сме заедно на Нова Година (освен ако не си остана и аз в София), но пък с нетърпение чакам да посрещнем подобаващо новите попълнения в компанията. Ще ги поливаме редовно, за да растат хубави като цветята. И ще ги разхождаме по света и у нас, за да станат читави хора. Ако пък Джендема направят следващия концерт пак след една година чак, на бас кой ще бъде на първа линия пред сцената а? ;) Много се радвам за вас и ви обичам – ама вие си знаете де… Просто нещо се разчувствах … нали идва Коледа и т.н. ;)

Не мога до повярвам, че ми се налага да кажа „розите, които пристигат в офиса всяка седмица, не само не ме радват, ами дори ме сдухват“. Не искам цветя, не искам бонбони, не искам картички, не искам писма. „Среща“ има 18 стиха – за всеки стих по роза, картичка + доставка = сума пари усилия и време, хвърлени на вятъра, защото няма да свършат никаква работа, освен да ме разстроят и ядосат. Дали времето бързаше или някой закъснял няма никакво значение. Стига. Имам вече това, което искам и този, който искам.

Днес се сблъсках с офисния комформизъм. Имаме традиция като някой колега има ЧРД да събираме по 5 лв. за подарък. И това е прекрасно. Днес обаче аз пасувах. И хем ми е гузно, хем ме е яд, хем незнам дали постъпих правилно. Просто този път петте лева ми се видяха много. Защото – заплатата е още далече, а шофьорските курсове ми изпапват паричките със превишена скорост. Защото – нямах желание да правя подарък точно на тази колежка в точно този момент. Защото – вече сме 20 души и не всички ме кефят. Знам че е невъзпитано, но подарък с натиск и насила, има ли стойност? Колежката, която черпи днес е от 2 седмици с нас. Както и още 2-3 души. Но аз знам за нея само името й и това, че някак си не бих имала желание да пия кафе с нея. Съвсем културно й пожелах всичко най-хубаво и й честитих празника. И това ми е достатъчно. Стана ми тъпо, че като че ли се „отцепих от колектива“, ама още по-тъпо ми се струва да правиш подаръци по задължение. Особено когато не си успял да направиш желания подарък на близък приятел, защото не са ти стигнали парите и времето. И без тва преструвките в живота ни са прекалено много. Днес за мен са с една по-малко. Но защо ми е тежко?

Какво ли не се случва на тоя свят… Разказаха ми например следната случка.
Младеж и девойка на първа среща. Пият винце, ядат ябълки, слушат музика, говорят си. Тя забелязва лаптопа му и любопитства да го разгледа. Пускат го. Той се ядосва, че е бавничко компютърчето и пита „Ще ми изтърпиш ли да разглобя тва нещо да видя дали мога да му сменя процесора?“. Тя няма нищо против – ще си пие винце и ще си слуша музичка, миг спокойствие. Седи той с кръстосани крака върху леглото и върти отверка, разпарчетосвайки лаптопа на съставни части. Едни такива методични и точни движения… С ореол като месаря от рекламата с „О, Пепи!“. Имало нещо силно сексуално в хакера с отверка. Древен архетип в съвременна технологична вариация.

Ми, скъсаха ме… на кормуването – листовките бяха без грешка. Тъпото ченге ме прекара през некви малки гадни тесни улички задръстени от двете страни с паркирани коли, срещу мен идват други, ама аз кротко и спокойно се справих … само дето ми изгасна колата в един момент, но си я запалих и си продължих… После минахме през някво скапано кръстовище, през което никога не съм минавала и аз просто си разглеждах да видя къде е скапания светофар – а то нямало светофар. И така стигнахме до следния разговор:
– отбий вдясно. ще трябва да се явиш още един път.
– аха, защо? какви ми бяха грешките?
– ми колата ти гасне, не се ориентираш достатъчно бързо… не че е фатално де, ама може и по-добре, по-пъргавичко… ще покараш още малко и нямаш проблем.

Аз пък съм си много доволна от себе си – щото грешките не бяха страшни, той просто се заяждаше, пък аз се държах много концентрирано – без паника, спокойно, ясно съзнание…
И така купонът се отлага за след две седмици ;)

7 дни са пред мен…
като 7 куршума, подредени добре пред невинния спусък
7 дни са пред мен…
само 6 са на зара, а до седмия ден някой ще ме закара
7 дни са пред мен…
като седем пътеки, по едната вървя другите са по-леки
7 дни са пред мен…
7 виещи вълци, 6 от тях повали, седмият в мен възкръстна
7 дни са пред мен…
седем огнени стълба, 6 от тях изгорих, а на седмия се завързвам
7 дни са пред мен…
като седем юмрука, 5 от тях са пред мен, двата стискам наслука

Първия ден, понеделника, вече почти се изтърколи… След работа листовки, вторник на обед кормуване, вечерта пак листовки, сряда – изпит. Ако случайно го взема от раз ще е невероятен късмет. Не че толкова ми пука. Просто явно съм забравила какво е да ходиш на изпит – 5 години вече от последната такава емоция – защитата на дипломната. Успокоявам се за малко… после пак ме втриса… Направо не мога да повярвам, че имам около себе си толкова много мили хора, които ми помагат и ми викат „няма страшно, ще се справиш, вярвам в теб, да не ти пука и т.н.“ Благодаря много на всички ви накуп и на всеки по отделно! Шоф. книжка и изпита не е кой знае каква драма, ясно ми е, но очевидно отдавна не съм се чувствала толкова несигурна и неуеверена… Пък и явно си поставям много високи изисквания сама на себе си… Което е тъпо, знам… Ама действително си се дразня, когато не успея да зацепя нещо, което ми обяснява инструктура или не съобразя друго… Мразя да се чувствам тъпа и смотана. Затва май се впрягам. Пък и не искам да давам повод на гадното ченге да си упражнява величието за моя сметка ;)
Всъщност много се чудех дали да пусна този постинг… Няма да пиша повече до сряда… Тогава, ако има повод за черпене – ще се чуе ;) Ако е тишина…

Най-сигурният начин да си съсипете обяда е да седнете на маса с лайфстайлъри. Дори да е само един, достатъчно е той да е хипер досаден всезнайко с дразнещ смях и да говори на висок глас по телефона си чрез Bluetooth слушалка и да любопитства за всичко и да се мазни на всички възможни хора наоколо. Това че е „малък и кипи от енергия и ентусиазъм“ изобщо не е оправдание. Така нормалните хора на масата нямат шанс 2 приказки да кажат, пък по-дъртите хакери в компанията едвам се сдържат да се държат прилично.
Изводът – това с какви хора ти се налага да работиш, не винаги е „концерт по желание“, но пък като чума трябва да бягаш от лайфстайлъри в почивката. За извън работа е повече от ясно. Иначе има сериозна заплаха за здравето – твоето или това на лайфстайлъра по-скоро.
А пък върхът на дразнението е когато лайфстайлърът предявява хакерски претенции! Как да не го (тук-вие-кажете-кво-точно) човек. Ще взема аз да напиша един кавър „Криворазбраният лайфстайл“… Едно от малкото неща, което успява да ме ядоса напоследък. Нахлузвам си слушалките и загърбвам лайфстайлърите – /ignore.

Понеже Захари ми се накара, че нищо лично не пиша в блога, ето сега специално за него: виж ми новата прическа ;) Едно от нещата , които правих в събота бе след шопинга за патъци и парцалки да вляза в кварталното фризьорско салонче и да кажа „ако може тука само цъфтежите за 10 мин…“. Пък тя, фризьорката, като ме подхвана, омая ме с приказки, (бтв за разлика от повечето свои колежки момичето беше интересно и не простееше хич) и ме пусна чак след 2 часа. На линка горе е резултатът, макар че в събота беше много по-ефектно и по-къдраво. И аз естествено цяла нощ вършах из София да се фукам;)
E, тва ако не е лично – да си призная колко съм суетна всъщност… Личната ми изненада бе, че според фризьорката тва ми е естествения цвят, пък аз не си го спомнях точно, но си го представях по-русо, макар че напоследък се изживявах в рижо. Забавно е как си се представяме по-различни отколкото сме… Но аз си се харесвам така с новата коса. Перфектно ми се връзва със зимата – контрасти, тъмно, светло. А на пролет ще видим – може би блондинка?;)

Sorry Everybody

Убедителни са, да им се не види… Очите, погледите, ръчно написаните плакатчета, непретенциозните снимки, смелостта да застанат с лицата си зад мнението си.. куражът да се извинят пред целия свят. Глобална отговорност в действията на всеки един. Няма да ги покажат по ТВ новините. Затова използват Интернет. Respect.

Почти всички си спомнят какво са правили и къде са били на 10 ноември 1989 г. Както пък американците си спомнят за 11 септември 2001.
Аз отивах на училище, май бях 7 клас, и както всяка сутрин слязох 2 етажа по-долу да взема съученичката-съседка. Майка й ни каза „Внимавайте деца. Нещо става. От училище направо вкъщи.“ А класната ни беше много уплашена – целият й свят беше заплашен от срутване.
После стана интересно и имаше еуфория, и хепънинги, и концерти, великден на площада,, стачки, град на истината.
Ти къде беше?