5 дни след първото ми стъпване в село Долен усещането за преобразяване още ме държи.
Пристигаме в Долен в първия ден на Transfiguration Festival, но вече след залез. Пред чешмата на високото в селото, между двете махали – старата и новата, гъмжи от народ. Раници, шалтета, коли, кемперът на Ина и Сенди, бусчета, местни, туристи, сините тениски staff, жълти жилетки security. От украсения с черги инфоцентър си взимаме гривни за пропуск и докато си търсим номера за паркомясто, забелязвам, че на съседната маса е фестивалния чейндж. Сменям няколко лева за жълтици и грошове – жетоните, които по-късно наричаме „долени“. Добре че, го направихме иначе бира и храна – йок. Паркингът се оказва близкият стадион на селото с разграфени от колчета и ограничителна червено-бяло лента паркоместа. Първи плюс в графата „добра организация“. Нарамваме раничките, двете шалтета и палатката и забързваме към входа на фестивалната зона. Бързаме, защото небето вече губи розово-червения си цвят и тъмнината настъпва. А да разпъваш палатка на звездна светлина не е много весело – особено, когато не познаваш мястото.
С широки крачки подминаваме пълните с хора дълги пейки на първия бар. Пресъхнали сме за бира, но първо палатката… Високи сиви каменни зидове с наредени фотоизложби по тях, надвиснали в сумрака къщи с покриви от каменни плочи, светъл и изтъркан калдъръм, все още не ни трябва фенер. Изведнъж тесните улички ни отвеждат в едно мини-мини-площадче вече препълнено с народ. Те чакат Амфитеатърът да отвори врати и да влязат за първия концерт на Исихия от 10 години насам. Ние също, но първо палатката. Само че, накъде е лагерът? „Ето тук, по тясната пътечка отстрани на къщата и после нагоре, табелки и ще го видите.“, казва без да сме я питали едно момиче. И тръгва пред нас осветявайки пътя с челника си. Утъпканата вече прашна пътечка ни извежда в страни от селото и нагоре по хълма. Изникват първите палатки – накацали на всяко по-равно местенце. Влече ни високото. Мъкнем багажа все по-нагоре в търсене на място, където няма да се търкаляме прекалено. Стъмни се. Решихме, че опъваме тук, пък ако е кофти утре ще се преместим. (Както обикновено на сутринта преценихме, че така сме си достатъчно добре и само укрепихме малко с въженцата.)
Потни, изморени, сериозно обезбирени и съответно лекичко изнервени, се смъкваме обратно до Амфитеатъра – сцената на основните концерти на фестивала. В тъмното не се вижда колко е голямо, обаче е почти невъзможно да се вмъкнеш вътре – хората са плътно един до друг. Послушахме жаждата и тя ни показа пътя покрай бара и хоп – наместихме се на първия ред. Гайди засвириха, баби запяха, вълшебството започна. Исихия превзеха сцената и ни отнесоха. Музиката им е плътна, многопластова и многогласова, хармонична. Слушах ги в „Св. София“, когато представяха първия си албум през 2011 г., но чак сега, сгушени в пазвата на Родопите, звучаха като в храм. Храм, който е отворен за всички цветове, етноси, езици и религии. Неизвестно колко време и филии с лютеница по-късно Теодосий Спасов и Балкански ни пратиха по леглата с „Девойко мари хубава“. За малко се обърках във времето и мястото – имаше нещо от атмосферата на първата и втората „Слънце и Луна“ в Триградското ждрело, но вече узряло и изчистено, още по-вкусно.
Първата сутрин на ново място винаги се помни. Тази ще я запомня с хубаво. С изгледа към селото като на длан, със зелените хълмове околовръст, с нивата цъфнал тютюн в горния край на лагера, с приветливите хора, които сънено ни посочваха пътя към санитарния възел. Тук добавям 3 огромни плюса към добрата организация. 11 кабинки удобни и чисти комостни тоалетни, баня с няколко душ кабинки с топла вода, чешмичка за зъбите, чували за разделно събиране на боклука, обособени огнища на безопасни и удобни места, нарязани дърва за тях… Иска ми се на всеки къмпинг да е поне толкова чисто и комфортно. За сравнение – химическите тоалетни трябваше да ги чистят по 3 пъти на ден и пак беше сериозна мизерия. С компостните нямаше никакви неприятности. Дори измъкнахме чист падналият iPhone. В тези иначе досадно битови детайли си пролича най-силно големият мерак на организаторите – всичко е изградено на ръка, с естествени материали, функционално и красиво. Много трудно е да не уважиш двумесечния труд на доброволците и да си хвърлиш боклука на тревата. А другите неудобства и недомислици, на които се натъквахме, организаторите се стараеха да изглаждат бързо в движение. Като за първи фестивал – почти перфектно – много по-добре от други „стари“ фестивали с опит.
Слънчевата половина на фестивала бе не по-малко уморителна от лунната. През деня имаше гъста програма от разнообразни работилници и семинари, изложби, сергии,(без кебапчета!) или просто размазване на поляната пред чайната до кръглата сцена. Заради протяжното кафе с мекици в Шарковата къща и опознавателната разходка, която си спретнахме по кривите улички, не се класирахме за нито един от редовните уъркшопи. Всъщност за този на Robotev втория ден успяхме, много на косъм. Но непланираните събития, които неспящият екип на феста вмъкваше в програмата в крачка, ни уцелиха в десетката. Например, изключително увлекателният разказ на проф. Дамян Попхристов за богомилите и най-древната история на българите. Или захласващата мелодия на арфата, която разказваше на доленските баби келтски, турски, френски и др. приказки. Ослушвайки се наоколо успяхме да открием и да се насладим на някои от съкровищата на фестивала – варената царевица, домашния сладолед и живата био бирата с морска вода.
Единствено не успяхме да полетим с балон, защото 4 дни вятърът не стихна. Видяхме го как опъва въжетата само за малко последната сутрин – на изпроводяк.
Поехме към къщи натоварени с бурканчета сладко от малини и вишни, 2 торбички боб и дискове на Кайно Ясно Слънце, Smallman и Исихия. Открихме за себе си Villagers of Ioannina city и няма да пропуснем следващият им концерт в България – дано да е по-скоро. Страшен купон правят тия гърци! Баба Зула също обещаха да се върнат скоро и да свирят повече. Изглежда 1 час, колкото успяха да изкарат в най-студената нощ на фестивала, защото трябваше да хващат самолета, не е достатъчен нито на на тях, нито на нас.
Чао, Долен! И до догодина! Този път ще вземем и децата – идеално ще ни е с тях, а вечер могат да спят до нас, докато подскачаме в Амфитеатъра. Дори музикалната програма да е същата, пак ще сме щастливи – и без това няма къде да слушаме на живо тези групи в останалото време на годината.
Дано се видим пак там – на Преображение, в село Долен, на Transfiguration Festival.
Гоо-ри-цееее, сииитнаааа, зееее-леее-нааа…
